Алхимия

Асирийската алхимия е изкуство, свързано с големия исторически регион Месопотамия или междуречието на великите реки Тигър и Ефрат. В по-голямата си част е разположен на територията на съвременен Ирак (отчасти в Иран, Турция и Сирия). Тук са се развивали най-древните цивилизации на планетата, призвани да съхранят и преумножат висшата неразрушима светлина.

Няколко хилядолетия от историята на Древна Месопотамия обхващат развитието на велики народи от междуречието – шумери, вавилонци, асирийци и акадци. Последните три са родственици (това са семитски племена, дошли тук от запад), а шумерите са най-старото население по тези места, тяхната писмена култура се явява най-древната на планетата. Едва по-късно върху асирийската алхимия оказва своето влияние древната персийска традиция в лицето на Заратустра, дошла в междуречието от изток, от територията на съвременен Иран.

На върха на тези знания се намира асирийската алхимия, която получила името си от Асирийското царство, включващо най-обширните територии сред другите месопотамски държави, съществували в различни времена.
В периода на своя разцвет Асирийското царство се простира от съвременен Израел на запад до Иран на изток, когато и просъществува най-дълго време (от средата на 3-то хилядолетие пр. н. е. до 605 г. пр. н. е.).

Самото съществуване на древноегипетската цивилизация може да се класифицира като алхимичен процес, който разглежда светлината според законите на тройна координатна система, а възможността за преобразуване – според законите на Атум.

Доскоро нерушимото било напуснало навеки Земята и в тези условия започнали да се създават връзки, които да се противопоставят на принципа на разрушението. Естественото възприемане на безкрайността и безсмъртието започнали да изискват специално усилие и се превърнали в елемент от вярата. Така се появило специално възприемане на идеите за безсмъртието и смъртта, макар смъртта първоначално да била възприемана просто като влошаване на определени показатели на душата, която от безсмъртна се превръща в подвластна на смъртните процеси. Този процес се представял символно в традицията на египетската алхимия като борба на светлината с тъмнината.

Така познанието за светлината и всичко, което я поражда или възприема, създало алхимията. Човекът започнал да се разглежда като алхимичен обект и започнали да го наричат херметичен съд или Трисмегист, търсещ светлината на Тот. Така се появил Хермес Трисмегист (Тройно величествения) на Изумрудените скрижали, който можел да създава и усвоява неразрушимата светлина на Земята, наречена по-късно в алхимията злато.

Индийската алхимия е специфично явление на световната алхимична карта. Тя има тройна основа: йога (пътя на освобождението), тантра (пътя на възход) и расаяна (пътя на светлината).

Тези три пътя са разделени условно, същевременно разликата между трите направления е важна от гледна точка на индийската алхимия. Всеки път отразява различна духовност и съответно следва различни задачи за усъвършенстване на различни аспекти от човешката природа. Това, което ги свързва, обаче е общата идея за прераждането.

За да разберем индийската алхимия, първо трябва да спрем вниманието си на индийската духовност, която борави с особено разбиране за духа, обединило множество течения около общата задача за постигане на духовно освобождение.

По-подробно

В кхмерската алхимия е представена концепцията за трансформация, а не само за освобождение, която се асоциира с идеята за разбиване на Небесния или Млечния океан (samudra-manthan).

Този процес е свързан с активирането на енергията на Шакти, за което е необходимо да се получи амрита (небесния дъх) и да произведе сома (безсмъртния нектар).

Исторически е прието да се смята, че алхимичното знание тръгва от гръцкия бог Хермес и е свързано с процеса на претопяване и трансформиране на нисшите качества в по-висши – процес, описан алегорично в „Изумрудените скрижали“. Това поставя началото на осмислянето на алхимичните процеси и боравенето с тях.

Алхимията обхваща редица алгоритми, всеки от които отразява пътя на преобразуване или опита за последователно разбиране на възможностите. Изключително важна роля тук играе настройването на съзнанието към процеса на преобразуване, а алхимичният опит се превръща във важна част от този процес.

Скриването на алхимичните знания в символи или алегории създава нов език, чиито понятия и съждения носят алхимичната светлина. Затова алхимията е недостъпна за онзи, който не познава този език, а езикът не може да бъде изучен без да се познава природата на светлината. Всеки символ и смисъл носи собствена искра, напрежение и светлина.

Даоистката алхимия е система от знания, чиито светоглед стои в основата на практическия процес на изменяне и освобождаване на човека от грубата енергия чрез трансформирането й. Тази фундаментална концепция се основава на познанието за макрокосмичните закони и природата на душата. Универсалният принцип тук е свързан с култивирането на душата (шън) и извеждането й до нивото на Абсолюта (свързан с понятието Ян).

Даоистката алхимия е известна в китайската традиция още като Изкуството на Жълтото и бялото, или Пътя на цинобъра. Това е всъщност система от практическо познание, насочена към развиването на възможността за регенериране и преобразуване на енергията. Това води до частична или пълна трансформация на тялото, която преминава през поетапното развиване на зародишното семе, разположено там, където се слива пренаталната енергия суюн лючен ин.

По-подробно

Суфизмът е път, чиято задача е изчистване и постигане на чистота. За едни е нещо цялостно, самостоятелно и неделимо, за други — част от исляма, за трети — езика на усъвършенстването.

Но както и да е, суфизмът се възприема като верижка, път на развитие и би било интересно да се поразсъждава върху дадената традиция именно от такава гледна точка, отчитайки нейната менталност. Менталността е тази, която го вписва в дадена обществена или културна среда като „подобно“ на другите. И някъде той се проявява в по-голяма степен (напр. в Афганистан или Йемен), а другаде се нарежда сред другите съществуващи течения (като в Индия и Китай). Най-важната му особеност е, че успява да абсорбира в себе си различните духовни принципи и устои, без желание да им се противопоставя или да ги видоизменя.

Руническата алхимия е известна като изкуството на изкачване по стълбата на Фиона, при което всяко стъпало е усвоен урок или нов етап от живота, като основната цел е непрекъснатото самоусъвършенстване. Тази поредица от уроци или верига на прераждания представя концепцията на друидите за преселването на душата. Според келтските, а след това и германски и скандинавските източници, прераждането на душата следва движението й по стъпалата нагоре, като всяко следващо прераждане я приближава към постигането на Истинния дух.

Келтите от Британските острови обединили и синтезирали знанието на питагорейците, арийците, иберийците, норманите и местните племена, и създали стройна система от вярвания в безсмъртието. Те развили мощна магическа система въз основа на наличното знание и добития опит за достигане на безсмъртие.

Руните са символи-идеограми с огромна запечатана в тях сила. Изключително важна е и операционната система на Асгард, или деветото макрокосмическо ниво, свързано с конкретен дял от мозъка, която намира израз в понятието „мозъка на Ерил“. Ерил (Йорил) е алхимик, който владеел силата на руните (оттук идва и съвременната английска дума Earl, която означава благороден, знатен, величествен).

Руните били използвани за борба с нисшите пространства. Тази идея лежи в основата на германската и скандинавската митология, в които битката символизира умението да се борави с висшето съзнание, към което се стремили древните германци и скандинавци.

По-подробно >

Цивилизацията на Андите е сред онези матрични цивилизации в света, които не са били създадени от други цивилизации. Формирането й датира от времето на шумерската цивилизация (III хилядолетие пр. н. е.), което е знак за специалния статут на андската цивилизация, за връзката й с небесния план и за специалните условия, създали се на територията на Андите.

Това, което прави тази цивилизация уникална, е предаването на знанието. Независимо от испанското нашествие, тя запазва традициите си до днес благодарение на индианците керо (Q’ero), които живеят в планинските райони на Андите. Сред тях има и преки потомци на жреците на инките, които са се крили векове наред от испанците. Те са запазили свещеното знание пачакутек (Pachacutiq), или уку-пачакутек (Unu Pachakutiq), което може да се определи и като „Алхимия на Андите“.

По-подробно

Ако се опитаме да определим накратко задачата на алхимията, можем да кажем, че тя е преди всичко наука за усъвършенстването на човека и реализирането на потенциалните му способности. Тя е възможност да сътворим себе си, стремеж към безсмъртието, който съществува заради самата природа на духа ни.

Античните култури създавали собствени представи за човешкия живот и взаимодействие с пространството въз основа на възможността за безсмъртно съществуване на тялото и духа. Но с еволюцията този въпрос станал някак отвлечен в резултат на ред както обективни причини (промяната на ритъма и честотите на Земята), така и субективни такива (непропорционалното развитие на човешкото съзнание, което пречи на задълбоченото разбиране).

Безсмъртието не е цел. То е възможност, която човек може да постигне. Възможност за опознаване на човешката духа, природа, код, матрица, геометрия и най-важното – способностите на собствения ни мозък. Докато не разберем на физическо ниво същността на душата си, което изисква разбиране на мозъка, няма как да възприемем и природата на безсмъртието.

Този процес е свързан с конкретна анатомия и знанията за нея определят съществуването на цели култури. Най-близки до нас в разбирането си на тези въпроси са може би китайските даоисти, индийските йоги, християните-катари, древните кхмери и инките.

По-подробно >