Алхимия на Андите

Нови Пазители ще дойдат на Земята

И тези, които са нанесли големи щети на Майката-Земя,

Ще трябва да променят отношението си към нея или да я напуснат.

Промяната на отношението обаче изисква първо да променим себе си.

 

Цивилизацията на Андите е сред онези матрични цивилизации в света, които не са били създадени от други цивилизации. Формирането й датира от времето на шумерската цивилизация (III хилядолетие пр. н. е.), което е знак за специалния статут на андската цивилизация, за връзката й с небесния план и за специалните условия, създали се на територията на Андите.

Това, което прави тази цивилизация уникална, е предаването на знанието. Независимо от испанското нашествие, тя запазва традициите си до днес благодарение на индианците керо (Q’ero), които живеят в планинските райони на Андите. Сред тях има и преки потомци на жреците на инките, които са се крили векове наред от испанците. Те са запазили свещеното знание пачакутек (Pachacutiq), или уку-пачакутек (Unu Pachakutiq), което може да се определи и като „Алхимия на Андите“.

Тази традиция достига апогея си при управлението на деветия инка (или девето ниво съвършенство) Сапа Инка Пачакутек Япанки (Pachakutiq Inka Yupanki), управлявал между 1418 и 1471 г. Именно в тази епоха егрегорът на инките достига разцвета си, създавайки великата империя Тауантинсую (Tawantin Suyu – Земята на четирите посоки на света, кечуа). Името Пачакутек означава „Променящия пространството и времето“, а Юпанки (Yupanki) означава „Носителя на Знанието“.

Самата култура на инките може да се определи като продукт на Алхимията на Андите. Забележете обаче, че тук понятието „инка“ трябва да се разбира като „съвършен човек“. Всеки инка е продукт на процес на усъвършенстване, който включва 13 нива (колкото трябвало да просъществува всъщност империята на инките). Връх на това знание става специалното място за трансформация Мачу Пикчу (Machu Picchu или „Старата планина“, кечуа) – град-резиденция, който се превръща в духовен център на империята на Пачакутека Юпанки, където се развива алхимичната задача, наречена с термина „пачакутек“, т.е. съществуване на Земята (пача), съчетано със способността да се променя времето (кути, кутек).

Инките имали специални качества и можели да постигат пълна трансформация. Те започнали да събират знанието на Небето или небесния план Ханан-Пача (Hanan Pacha) и именно това знание оформило самото понятие „инка“. Алхимичното знание на Андите се основава на висшите връзки. Според него всички исторически събития се случват според волята на небето, макар конкретните процеси да се определят от Земята. Тук човекът не играе никаква роля, той трябва или да бъде проводник на волята на Небето, т.е. да бъде инка, или да следва процесите на усъвършенстване, т.е. да съществува в определен екзистенциален план.

Според това знание небесният план Ханан-Пача представлява вид светлина, наричана още „светлината на Инти“ (Инти се почита като божеството Слънце). Ученията на Андите разказват, че след време светлината на Инти станала недостъпна за хората. Само този, който стане инка, можел да създаде връзка с тази светлина, да постигне процес на преобразуване (процес на Виракоча). Всеки процес на създаване съчетава обединението и разпада, или Мамакиля (богиня на Луната) и Пача Камак. Онзи, който не разбира това, не може да постигне жизненото начало, заложено в понятието Мамакоча (свързано с дълбочината, олицетворена от богинята на водата).

Важно е да си дадем сметка, че епохата на формиране на Алхимията на Андите представлява не просто различна реалност, но и различно боравене с тази реалност. За нас днес тази реалност е ирационална. Например Кон-Тикси Виракоча (Kon-Tiqsi-Wiraqucha) е състояние на пространството, свързано със светлината, което не просто се асоциира с процеса на създаване, а с неговата най-висша и съвършена форма, която по времето на инките можела да бъде разбрана само от онзи, който е постигнал съвършено състояние, т.е. станал е инка. Така чрез приемането на висша субстанция и нейното усвояване и преобразуване, се постига възможността да станеш Велик Инка (Сапа Инка) и да опознаеш пределите на Небето и духовете на свещените планини Апу.

Постигането на този тип способност за пребиваване на Земята изисквало специален тип усилия, които днес можем да наречем усилия на мозъка. Инките постигнали този тип усилия, но това съвпаднало с падението на човечеството, което според различните традиции би трябвало да продължи до периода между 1992 и 2027 година.

Всичко това се включва в концепцията за небесна алхимия, която постепенно била създадена от древните култури на Норте Чико (IX хил. пр. н. е. – XVIII в. пр. н. е.), Чавин (IX-II в. пр. н. е.), Мочика (Моче, I-VIII в.) , Тиуанаку (II в. пр. н. е. – XII в.) и накрая, инките (XII-XVI в.), които се опитали да поддържат връзка със свещения небесен план чрез специални точки или места на силата, наречени уака (huaca). Процесът на материализиране обаче постепенно лишил Небето от правилното присъствие, а Пачамама (Мама-Пача, Майката Земя), вместо с времето, започнала да се асоциира със земята и в по-нисшите форми заела доминираща роля в идеите за свещеното. В същото време всяка точка-уака продължила да се свързва с определено небесно тяло или явление.

В тази връзка за андските култури най-важната задача е свързана с процеса, заложен в символа на Виракоча (специфично алхимично понятие, обозначаващо свързването на силата на Небето и Земята). Именно този процес се разбира като специален тип време, или пача. С други думи, ако се опитаме да разясним това понятие, то е дълбинно време, което се носи от съзнанието и се проектира върху едно от седемте Небесни пространства (които впоследствие започват да наричат съзвездия).

За народите на Андите е важна дълбоката и невидима за нас връзка с пространството на едно от седемте висши съзнания на Апу, Паккарик-пача (с него е свързан произходът на света). Разбирането на тази връзка лежи в основата на системата кипу, която фиксира връзката със съзнанието на един от тринадесетте свята. Тази връзка е условие за развиването и фиксирането на съзнанието на светлината, което се постига чрез развиването на мозъка или, ако щете, способността за виждане.

Кипу (khipu, quipu) е важно понятие в Алхимията на Андите. На езика на кечуа то означава буквално „възел“, но всъщност обозначава идеята за събраност, която обхваща и материалния план на концентрацията. Народите на Андите възприемат понятието „кипу“ като триизмерно, за тях то е свързано с интегралното им разбиране за макрокосмоса. Според техните схващания, всяко пространството има собствено интегрално усилие или възел (кипу).

Това знание датира от времето на културата Норте Чико – това е най-старият известен предколумбов щат в Америка (XXX-XVIII в. пр. н. е.), чиито жители всъщност са почитали определени сили (нека ги наречем символи), определени връзки в пространството или съзнание на пространството. Тези сили представлявали нещо като програмиране, което придавало нови способности на мозъка.

Кипу е не просто възел, а всъщност схема, матрица от дванадесет висящи нишки. Така кипу е един вид шифър на Алхимията на Андите, който разяснява как да се работи с дванадесетте полета. Това означава, че съществуването на Земята било определяно според формула, която отчитала едновременно дванадесет космически полета, т.е. едновременно това, което се случва във видимия и в невидимия свят (и двете сфери условно се характеризират с шест категории).

Фиксирането на пространството с помощта на възлите може да се свърже с изработването на определен тип усилие – всеки възел е всъщност код, а всички възли заедно създават сложна понятийна система, която изисква необикновено усилие от страна на мозъка (поне от днешна гледна точка). Това настройване и преструктуриране на мозъка всъщност е ключовият процес на Алхимията на Андите, изграждащ човешкото съзнание съгласно небесния план и даващ възможност на Небето да контролира съзнанието. За ранните култури било необходимо единственото да се настроят към небесния план, за да постъпи в мозъка им необходимата информация.

Така кипу е всъщност тип кодиране на съзнанието съгласно полетата. Всяка връв, дължината на всеки конец и нишка представляват актуализирането на определено поле. Цветовете отразяват честотата, възлите – усилието, а спиралата (усуканите от различни цветове нишки) – посоката.

Тълкуването на този тип символика при кипу обаче не е толкова важно, по-важно е какво е било състоянието на ума при тези древни народи. Нашето внимание трябва да се насочи към необичайното и специфично резониране на древните с космоса, а не просто към опитите им да наложат разбирането си върху дадени процеси.

Разбира се, по времето на инките Небето вече не играело толкова важна роля, но те разбирали колко важна е настройката, която да даде възможност да се поддържа развиването на мозъка с помощта на кипу, а това вече говори много. За инките кипу е не просто някаква ежедневна информация, свързана с бита, а преди всичко образователна система за себеразвитие. Ако вземем за пример сметалото и калкулатора, ще видим, че за съвременния човек сметалото е твърде сложна изчислителна система, защото мозъкът просто не се напряга. Фактът, че една от основните цели на кипу е да се запази, да не се изгуби настройката към Небето (което разкрива разбиране за друг свят, недостъпно за съвременното съзнание), показва, че мозъкът при древните народи никога не е бил в състояние на покой.

Това означава, че Алхимията на Андите използва специален метод за кодифициране на съзнанието, или по-скоро за поддържане на възприемането на йерархичната структура на макрокосмоса, и демонстрира разбиране за това как да се удържа мозъка в триизмерност. С други думи, онова, което днес наричаме мисли, древните можели да изобразяват чрез идеограми.

Именно тази способност, която инките развивали и поддържали, наричаме с понятието „амаута“, което препраща не само към способността да се мисли идеографически, но и да се борави с енергията на клетките на мозъка. Тези специфични характеристики имал и мозъкът на върховния инка (Сапа Инка), който можел да свързва и материализира събития до девето ниво дълбочина със съответните честотни характеристики.

Това води до способността да се възприема и усвоява светлината, т.е. способността за подхранване чрез енергията на слънцето. И това е може би основната идея на Алхимията на Андите. Слънцето е представено в нея не като понятие-образ, а като светлина с 24 нюанса, или енергийни признаци, най-важните сред които водят до развиването и усъвършенстването на клетките на мозъка.

Нека отбележим, че има голяма разлика между възприемането на един цвят и възприемането на комбинация от цветове, което води до резониране със светлината. Върховата точка на процеса на усукване (усвояване на светимост) е резонансът в мозъчните гънки, които се считат за проводници, свързващи се в корените и възлите на мозъка, където светимостта може да се натрупва и трансформира.

В традицията на Андите тези възли се асоциират с царевичните зърна и всъщност представят целия спектър от цветове. Блестящите като злато възли представят висшето състояние, при което се усвоява енергията на светлината. Впоследствие тези връзки се преплитат в гръбначния мозък и се преразпределят в тялото.

Известни са случаи на деформиране на черепа и дори вграждане на специални златни пластини в него с цел усилване на процеса на илюминиране. Но това се счита за фактор на външната алхимия.

Във всеки случай, практиките, целящи поддържането на определено напрежение са важни за онези, които искат да опознаят възможностите на Алхимията на Андите.

Дори самата липса на писмен език при инките преди появата на испанците всъщност говори за наличието на специфична култура на поддържане на свойствата, тоналността и геометрията на мозъка, не само по отношение на вътрешната му работа, но и при външната – т.е. във функционирането на самия мозък чрез секе – сакралните линии, които се проявяват при взаимодействането с околните хора и пространство. Сакралните лини секе свързвали инките със свещените места уака.

Това ни води и до важната идея за „изнесения мозък“, онова състояние на инките или дори на дадено място, което се характеризира със способността за абсорбиране на светлината. За такъв тип „изнесен мозък“ се счита храмът Интиканча, разположен в Куско (Перу) – той бил нещо като пространствен мозък, който усвоявал енергията на Инти.

Самият лъч светлина също имал различни тълкувания, пример за това е понятието „Приакака“ (Пораждащия живот). Тъй като пространствените линии (секу) били свързани не само с ландшафта и астрономията, но и с геометричните знаци и символи, можем да проследим развитието на алхимичното въздействие и мислене и в ритуалните шарки токапу и специалните знаци келкас (келке, келка).

Рисунките токапу представляват бродирани върху текстил и специално украсени свещени символи, които изпълняват алхимичната задача да генерират енергия. Тази графична система от връзки, тъй като при моделите на токапу има и вътрешна комуникация, позволява на първо място да се взаимодейства със силата на планините Апу (токапу идва от „тока“ – излизам и „Апу“ – свещената планина, кечуа), т.е. енергията или духа, който излиза от нея.

Токапу изглежда като набор от квадрати с геометрична шарка. Токапу е предмет на силата, който допринася за натрупването на енергия – както чрез енергията на собственика на дрехата (най-често токапу се носи именно върху дрехата), така и с помощта на силата на символните шарки. Освен върху дрехи, токапу може да се открие и върху килими, вази и щитове, използвани в ежедневието и до днес от индианците Керо (Киро).

Заслужава да се отбележи и системата за обвързване и тълкуване или „четене“ на пространството келкас (киляскуни – чета, кечуа), която намира отражение в кипу и във всички принципи за взаимодействане с пространството или енергията. Възлите на токапу и кипу и духовете на планината Апу всъщност са знаци и символи, или възли в Алхимията на Андите.

Тази духовност може да се открие във всичко, с което народите на Андите общували. Всъщност възприемането на тези символи, например, в чавинската култура (живяла на северните склонове на Андите на територията на съвременно Перу между IX и II в. пр.н.е.) достига ниво не просто на материализиране, но и на способност да се управлява пространството. Самото усилие, пораждащо тази материализация, също се разбира като токапу или келкас, което впоследствие намира израз в разбирането за средния свят на Кай Пача (Kay Pacha), или усилието на Ягуара.

Именно това усилие се превръща в базово за Алхимията на Андите. То е като „природен възел“ на кипу. Благодарение на него можем да взаимодействаме с висшата сила на Инти. Именно историята на това усилие ни води и до разбирането на Кон-Тикси—Виракоча (Kon-Tiqsi-Wiraqucha), или просто Виракоча – възможността за свързване на силите на Небето и Земята.

Виракоча представя съвършената идея за усвояване на вътрешното кипу или келкос, което дава възможност да се настроим, да получим и да преобразуваме светлината. Това е едновременно висш съзидателен процес и съвършена форма, която включва и природата на съвършения човек. Виракоча е също процесът на създаване на алхимичната субстанция от слънчевата светлина. Виракоча е и всепораждащата субстанция или свещено пространство (уака).

Това означава, че Виракоча се асоциира както с разбирането за съвършеното пространство, така и със съвършения човек, т.е. онзи, който може да разбере истинната светлина. Външно се възприема като златна или слънчева светлина, но има и известна разлика. Истинната светлина е вид сплитане, подобно на кипу, което може да се материализира в законите на определено пространство.

Получаването на тази истинна светлина е задачата на всички цивилизации на Андите, включително на инките, които обединяват (или по-скоро материализират) светлината както с помощта на свещените места (уака), така и чрез дрехите, предметите на силата и златото. При Чавин (IX–II в.пр.н.е.) и други култури, предшествали инките, това се осъществява с помощта на камък или еманация на планината (която по-късно ще бъде наречена Духа или Силата на свещената планина Апу). При културите Уари (V–X в.) и Мочика (Моче, I–VIII в.) вече това се случва чрез функционирането на условно ирационално съзнание с цел напълване и призоваване на висшата сила на Земята.

Земната верига на генериране е всъщност специфична тема, която сама по себе си е алхимична. Според знанията на андската алхимия, източник на този процес е висшето съзнание, за което материалният физически план е единствено следствие. С други думи, пространството получава определено безсмъртно семе, което трябва да бъде подхранвано и името му е Виракоча.

Културата Чавин демонстрира специфичен процес на взаимодействане с Небето в образа на Пискоруна-Пумапасим (Piscoruna-Pumapasim – „човекът-птица с раирана човка“, кечуа), който потвърждава теорията за нещо, идващо отгоре.

Процесът по създаване на култура може да бъде описан като вграждане на семе в съзнанието. Той представлява и преплитане на материалните форми на живот въз основа на високата вибрационност, свързана със слънчевата светлина, но не в качеството, с което се представя днес. Именно получаването на тази истинна светлина, а не просто създаването на култ към Слънцето, била основната задача на инките. Тази светлина била необходима на инките за култивирането на съзнанието.

Процесът на материализиране на светлината представял висшето съзнание според принципа на кристализация. Това виждаме и при културата Чавин, където висшето съзнание било свързвано с монолити, растения, духовете на планината – всичко, което може да култивира светлина.

Традиционно се счита, че подобна сила има и кактусът Сан-Педро, който може да регулира интегралното влияние на съзнанието чрез напитката вачума (wachuma), която се превръща във вид храна за съзнанието при древните индианци. Това им позволява да удържат настройката си към висшите полета и им дава сила да осъществят определени промени и да преодолеят защитите на ума и съпротивленията на нисшите полета.

Напитката вачума била важен елемент от духовните церемонии на различни коренни култури в продължение на хилядолетия. В рамките на церемонията този тип опит се считал за емпатогенен и потенциално поддържащ определена форма на живот. Освен това напитката вачума била и основният източник на енергийно подхранване, а ако се съди по петроглифите, и проводник между световете.

Според индианската космогония, процесът на поява на светлината бил продължителен, а създаването на човека също отнело дълго време. Макар първоначално да не се говори всъщност за създаването на човека, а за опити да се вкара съзнание в различни форми или същности, дори в камъка, например. Особено важен бил процесът на регенериране, т.е. разкриваща се в напрежението трансформация, която откриваме в образа на ягуара у народите на Андите. Ревът на ягуара се тълкува в тези култури като символ на регенерирането и преобразуването, които са необходими, за да се осъществи връзка с истинната светлина (Инти) и пространството и времето (Пачамама).

Самият алхимичен процес (пачакутек или уку-пачакутек) отразява един специфичен аспект на въплъщаването. Именно така било създадено съзнанието на Манко Капак – първият инка или първият съвършен човек, който със своята златна тояга тапак яури разбивал пространството, т.е. занимавал се с процес на трансформация. Според преданието той разбил морската пяна и получил светла субстанция. Тази тояга е символ на процес, произтичащ от още по-древни разбирания, свързани със съзнанието на Виракоча.

Излиза, че Виракоча (както и самият Манко Капак) е едновременно състояние и процес. Той е вечната светлина и творецът на всичко съществуващо. Пълното име на процеса Виракоча е Апу-Кон-Тикси-Виракоча, където Апу-Кон означава Висшето съзнание, Тикси – вечната светлина, а Виракоча – Създателя.

Ако искаме да разберем природата на Виракоча, трябва да успеем да проникнем в центъра на Куско, в столицата на инките. За тази цел трябва да постигнем виждането на Виракоча или типа съзнание, характеризиращо се със специфичен мисловен възел, информация с определено напрежение. Това виждане е настроено към осъществяването на процес, надхвърлящ определен информационен капацитет.

Алхимичното съзнание обединява зрителното и тактилното възприятие, което го прави възлово съзнание. Това съзнание е единно, то не различава вкус, мисъл, зрение и мирис, а съдържа всичко и е предпоставка за постигането на енергийно хранене или дишане. От силата на този енергиен възел зависи с какви полета ще може да общува човекът. Едва след като постигнем най-висшите полета, ще можем да се слеем със светлината – най-малкото като започнем от шесто поле, макар че най-висшето ниво се постига в единадесето поле.

Наситената семантика се предава и с помощта на цвета (или по-скоро съчетанието от цветове). Самото пространство на Андите е място, където се пресичат хоризонтални и вертикални нива, които оформят космогоничен конус от знание, изобразяван чрез андския кръст (чакана).

В хоризонтален план светът е двоен, паралелен: Ханан Пача и Кай Пача (горе и долу). Вертикалният план е свързан с идеята за Инти, условието за получаване на светлината (за което е необходимо да се материализира слънчевата светлина, слънчевата енергия на Инти, приравнявана към божествената).

Това прави Инти многопластово понятие, виртуална форма на светлината, която обитава Златния град Пайтити – мястото, способно да акумулира енергия, считано още за Тайпикала, което означава „камък в центъра“ или „светлина в центъра“. С други думи, Инти е материализираната същност на алхимичен процес.

Ето защо първо било важно да се създаде мястото (Пайтити), което да може да подхранва Инти. За тази цел било необходимо както физическо злато, което да илюминира светлината, така и условно, което да генерира слънчева енергия (с други думи център, камък, кристал или човек). И този, който достигал подобно състояние, ставал инка. Затова за инките златото било в пряк и в преносен смисъл отражение на светлинната (слънчевата) енергия, а самото понятие Инти придобило ритуален смисъл заради ролята си при генерирането или създаването на съвършения човек-инка.

Взаимодействането със светлината или условието за взаимодействане с Инти е обвързано с идеята за проникване и свещения или церемониален нож „туми“. Тук имаме специфично отношение към пространството по време на целия процес на опознаване на Инти, материализиране на силата на мислите и формула за свързване не само със светлината, но и със силата на мястото, с тотема.

Този символ на проницателността е обвързан с цялостния светоглед на инките и демонстрира сакралността не само на Златния град Пайтити, но и на цялата територия, населявана от инките, „място, където живее светлината“. Пайтити е винаги жив вътре в истинския инка (чрез преобразуваната светлина „тити“, кечуа). Именно това е целта на алхимията на инките. А церемонията на Инти е обвързана с енергията на светлината, преобразуването й с помощта на „туми“ в субстанцията „тити“, която тялото и съзнанието могат да усвоят.

Днес това знание (макар в завоалирана форма) се пази в традиционната церемония Карпай, съхранила се при високопланинското индианско племе керо. Карпай отваря портата към великия дух на Апу и постига духовната енергия на три могъщи жизнени сили:

• Ячай – духовната мъдрост;
• Каусай – дарът на живота, представен чрез силата на сърцето;
• Янсай – усилието, посветено на мисията или целта.

Силата на церемонията Карпай идва от специалното пространство, което носи силата на:

• Ханан Пача – тайнствената сила на Вселената и небесните богове, Небесния план;
• Кай Пача – разрешението и тайнствената сила на Пача Мама (Майката Земя), енергията на всички живи същества;
• Уку Пача – Вечният рай на духовете на отвъдния свят.

За да се възприеме всичко това е необходима специална проницателност. А самата Алхимия на Андите е проявата на сакралното в „камъка“, в „дървото“, във всичко и най-важното, в съзнанието, което, според вярванията на инките, е не по-малко тайнствено и важно от проявлението на сакралното в бога.

Важно е да не забравяме, че в Алхимията на Андите процесът на ставане е по-важен от самите пророчества. Разбира се, за тази цел трябва да можем да разчитаме в дълбочина Алхимията на Андите, за да разберем значението на култури като Наска (с удивителните й гигантски рисунки-геоглифи), Тиуанако, Чачапоя (V–XV вв.) и др.

Автор: Бен Челеро (Олег Черне)