Олег Черне

Биография

В живота си човек може да постигне енергийно, физическо или интелектуално развитие. При това, не е ясно дали за щастие или пък не, той може да осъзнае това не в началото на живота си, а в най-добрия случай след четиридесетата си година.

Впрочем размишленията ми за миналото вече не се вместват в рамките на настоящето, а още по-малко на бъдещето. Днешният човек привикна на муфти, на мутирали продукти, на киснене пред телевизора и изобщо на много неща, които го лишават от най-важното — анализ. Дори и да използва тази дума той всъщност не е готов за реализацията, която се крие зад нея. И макар и анализът да се развива във времето, като начало е необходим един протест, насочен към себе си: „не умея”, “не мога”, „негоден съм”.

Аз, роденият по времето на дзенския комунизъм, не можех да възприемам сериозно рафинирания живот. Буда учи — излез от илюзиите. Но за да ги разбереш, нужно е да промениш напарфюмирано-рафинирания си живот. Днес нищо не подтиква към растеж. Знанията се размиха, понятията изчезнаха, телата се рафинираха. И ето че биографията поставя тлъста точка в битката ми със самия себе си. И подхващам нова битка със скромността.

Всъщност дойде време, когато и аз самият мога да кажа, че имам биография. По-точно казано, имам няколко биографии. Това са биографията на ЧОМ, биографията на Дзие Кун, биографията на Бен Челеро, биографията на Шаабан, биографията на Глеб Чорни (Глеб Ду), Патроно, Шри ЧОла, и към тях се прибавя и биографията на Олег Черне.

Случи се така, че животът ми бе разделен на три големи части и една малка. Търсене, борба със собствената значимост и лична история, напускане на обществото и живот в него.

Всеки от тези периоди имаше свое име:

• ЧОМ (което всъщност означава Черне, Олег Михайлович) е името, взето от мен през периода на наблюдение от КГБ през 1980 г.
• Дзие Кун е даоисткото ми име, свързано с напускането на обществото.
• Бен Челеро е име-призив, свързано с 13 слънчев печат на маите и деня на раждането ми, име на революционното начало и постоянна борба със себе си.
• Шаабан е моето суфи име.
• Глеб Чорни (познат още като Глеб Ду) е социалното ми име.
• Чола или Шри Чола е ирационалното ми име.

И така, с оглед на борбата срещу собствената ми скромност, не ми остава нищо друго освен да обявя, че зад всичките тези имена, с които са подписани десетки статии и книги, стои един човек — Олег Черне.

Зад всяко от тях обаче има отделна история. Трябва, следователно, да започна от момента, в който се замислих — а имам ли въобще история? Истината е, че се замислих, след като започнах да определям себе си като ЧОМ и това стана след падането ми от покрива.

Но именно на ЧОМ се падна основната и, ако щете, мистична история на моето съществуване, когато придобих този опит, който след това измени цялото ми отношение към живота. Този период бих нарекъл така, както се казва и книгата ми — „Безсмъртие и сексуален синдром”.

 

Биография:

• Безсмъртие и сексуален синдром
• Дао
• Who are You или периодът на Дзие Кун
• Across the Universe
• Эй, You!
• Изтриването на личната история, или историята на Бен Челеро
• Ритъмът
• Патроно
• Келтската следа на Глеб Черни (Глеб Ду)
• Безсмъртие и вода
• Шаабан
• Малко история на Олег Черне
• Чола

 

Безсмъртие и сексуален синдром

Това е времето, оформено под името ЧОМ. Този период се оказа доста продължителен. Той започна някъде около 16тата ми година (когато започнах да изучавам карате по съветски при бивш състезател по самбо и от този момент насетне не е ясно дали тръсках ръце, дали от нещо се отърсвах или се правех, че с нещо или с някого се боря) и приключи след около 16 години.

Всъщност този период е в основата на три мои книги: „Безсмъртие и сексуален синдром”, „Хей You” и „Отшелник”. Ето защо не е нужно да го описвам подробно — само ще посоча тезисно някои факти.

Най-важното за мене беше да разбера какво или кой съм аз. Как може да се постигне каквото и да било, ако нямаш собствена идентичност? И като нямаш собствена идентичност — за каква биография може да става дума? Като че ли не стига това, че си нищо, но и не знаеш накъде да се движиш и какво всъщност е нужно да постигнеш. И всичките напъни на баща ми отиваха напразно — било поради моята неадекватност, било поради слабостта ми, било просто поради елементарна неудовлетвореност, която произтичаше от увреденото ми битово устройство. Най-общо казано, отглежданата с години благодарение на улицата и училището тъпотия ме беше натикала в определена ниша.

Бих могъл, разбира се, да добавя тук и семейството, но то не ми оказа особено влияние поради противоречията между баща ми и майка ми. Така че възможно е да съм избегнал най-лошото — стремежа да вървя по стъпките на баща си. Тази ниша се разлетя на трески като дъска под удар в края на 1970те, когато неизвестно откъде и как се появиха момчета, които можеха, облечени в бяло, красиво да се пребиват един друг.

Трябваше да се появи нещо, което истински да ме заинтересува.  А тъй като на младини можем да се заинтересуваме или от нещо загадъчно, или от нещо авторитетно, то това се оказаха някакви юнаци в бели кимона, които скачаха, рипаха, викаха и не на шега се трепеха един друг. Какво точно беше това — карате или не — няма значение. Беше истинско. Чак после го рафинираха, когато от каратето направиха спорт.

Най-общо казано, под марката карате ме привлече някакво тайнствено начало, макар че то нямаше нито професионална, нито методологическа, нито философска подплата. Но имаше дух. Бяха хора, които просто си разбиваха мутрите, чупеха си ръцете. Единственото,  което ги отличаваше от улицата, която все пак представляваха, беше, че се биеха „по правила”.

И все пак в това имаше философия: освобождаване от робството. Навярно това ме е привлякло. И след дълги години на занимания с карате аз си дадох сметка, че тогава съм тръгнал да се занимавам не с карате. Просто съм видял онази форма на съществуване, онзи дух и правила, които са ми липсвали — там всичко беше сурово, мъчително, но честно. Накратко казано, появи се вторият ми баща, съдникът на моя живот — Виктор Василевич Кузнецов, когото и до ден днешен смятам за единствен свой учител, при все че след повече от десет години всекидневни мъки и тренировки аз тръгнах да търся по-дълбоките, така да се каже, основания на съществуването.

По-късно именно с ВВ бяха свързани първите конспирации. След забраната на карате през 1982 година него — като известен специалист, при това не приел законите на социума — го подложиха на тотално следене. Това научих на собствен гръб, тъй като и моят телефон се подслушваше, пък и имаше хора, които просто ми казаха това.

И когато един ден се занимавах сам в гората при почти пълен мрак и при мене дойдоха и ми казаха, че или трябва да престана да се занимавам, или ще се окажа зад решетките — всички съмнения отпаднаха. Тъкмо така се роди моето име ЧОМ, с което се криех от КГБ. Или поне си мислех, че се крия.

В този момент обаче аз вече бях станал истински ученик. За мене най-важното беше учението като строго и продуктивно служене. Построил си бях ритъм, постоянство и взискателност: всичко на такова високо ниво, че не ми стигаха сили за нищо друго. Шест до осем часа занимания всеки ден в течение на много години ме предопределиха да стана борец за вътрешната си свобода. И не само не ми пукаше от КГБ, но дори то ми помогна по-късно в моите търсения.

Не може да се каже, че животът ми ме радваше, по-скоро той беше проект по „преправянето” на мъчението в нещо друго. Провеждах многочасови тренировки по два пъти на ден, започвайки рано сутринта. Въпросът за техниката дори не стоеше пред мене, имаше я само задачата да се оцелее.

Така стана, че печатът „произведено в СССР” рухна едновременно с моето тяло в бетонното корито и с идеята да си пръв, главен, най-добър. Разбира се, не е наложително да паднеш от покрив, за да разбереш нещо толкова просто — преди да искаш нещо, трябва да бъдеш някой. Но как да бъдеш някой, ако ти липсва интерес към познанието и си подобен на помийна яма, която най-напред трябва да се почисти? Падането, вижда се, в моя случай подейства добре. От света на по-бързо — по-високо — по-силно аз се оказах в света на собствената си стая, напълно гипсиран и обездвижен. Не ми оставаше нищо друго освен да започна да опознавам света от прозореца на стаята си.

Книгата-назидание „Престъпление и наказание”. „Капиталът” на Маркс, Платон, Цицерон, Августин Блажени, Бенедикт Нурийски, Аристотел… Това бяха моите учители през следващите години. Разбира се, не се бях отказал от идеите за самоусъвършенстване, които Василич ми бе внушил. Но максималното, което можех, беше да въртя лявата си ръка, което и правех по два часа на ден, като с тази безхитростна процедура се опитвах да залъжа тялото си.

Интелектуалните ми търсения ме вкараха в още по-голяма депресия от осъзнаването, че на света има толкова великолепни и почти недостъпни знания. Чувствах, че не само съм инвалид, но и интелектуален урод. И все пак след година и половина се изправих на крака и, криейки физическите си недъзи, се върнах на пътя на сaмоизтезанието.

Сега вече обаче отделях доста време на интелектуалното и все повече разбирах, че проблемът не е бил в това, че нещо съм изпуснал, а че не съм бил готов.  Без концентрация интелектуалното е фалш. И аз успях да го избегна. Училището, за щастие, не ме беше унищожило, тъй като не разбирах за какво ми е нужно. И сега ще кажа — то не е нужно. Училището е враг на детето. Там болни, неудовлетворени и лишени от концентрация учители си играят с телата и съзнанието на децата. И наистина, около мене тогава имаше хора на духа. А не хора на информацията, които са уж интелектуални и умни, но им липсва дух да разработват и изтезават себе си. Не само телата им са болни, но и с главата не са добре. Защо им е информация, която никога няма да се превърне в знание? Знание без дух и концентрация — това, с извинение, е отходна яма.

И аз взех решение, което може би се оказа моето спасение. „Нямам вече приятели — има ги тези, които се занимават редом с мене.” Може и да е било неправилно, но ми беше необходимо, Чувствах, че си пропилявам живота. И реших да пожертвам главното: приятелите и близките. Приятелят — това е този, който те кара да се отпуснеш и хаби времето ти. Този, който ти пречи да се осланяш на самия себе си. За мене това беше реалност. Нямах нужда да ме жалят или да ми помагат. Ако още не съществувам — на кого тогава помагат? Значи — пречат! Значи — край! Енергията ми и без друго ми стигаше за 5-7 осъзнати часа на ден, останалото време отиваше за сън и очакване на следващите 7 часа.

 

Дао

Така се получава, че падането на Олег Черне от покрива съвпада с началото на изучаването на даоските практики. Тай-дзи, постигането на дзен и дао се превръщат в новото му начинание. Впрочем всички начинания, чиято задача е да му помогнат да се справи със собствената си несамостоятелност, са му необходими. Това са новите му приятели.

Въпреки тогавашната изолация на страната все пак протича активен внос на същностно-практически знания. Всеки запознат с традицията азиатец предизвиква интерес и Учителят винаги знае кой, къде и защо се е появил. В духа на най-добрите традиции гостите се канят, гощават — напиват и само след четвърт час се знае, какво представлява този майстор и струва ли си пак да бъде канен.

Оказва се, че на практика не е толкова трудно да се сдобиеш с ключ към тайните знания, ако са налице опит, анализ и постоянно учение. На Олег Черне не му остава нищо друго освен да наблюдава, да общува и да попива.  Изобщо познанието като начинание тогава може би го занимава повече отколкото познанието само по себе си — то се е превърнало в позиция на служене: „Бях същински роб на практиката и идеята, на когото не му оставаше нищо друго, освен да вярва,“ – спомня си ЧОМ.

Пък и няма особено голям избор. След падането от покрива за възстановяването на тялото му са необходими почти десет години — периодично се „изключват” краката или ръцете, възникват и други проблеми. Периодът е особен, недъгът го тласка към дирене на допълнителни възможности и развитие, което го заставя да търси алтернативни пътища на познанието.  Към този период се числят и срещите отначало с хора, които изучават възможностите за придобиване на свръхсили и безсмъртие — например, с един генерал от КГБ и монах, който се появява в живота му по напълно мистериозен начин, както и с най-различни гуру, които се оказват немалко по онова време.

Този период е описан в книгата „Безсмъртие и сексуален синдром”, където са откроени най-значимите моменти в търсенето на свръхсмисъл. Името ЧОМ по това време вече се изпълва с особен смисъл и значение. Той се е превърнал в професионален шифровач. И как да бъде иначе, след като му се налага да общува едновременно с чекисти, магове, нехора и какви ли не субекти, които дори не знае как да нарече.

Това обаче му дава възможност сериозно и дълбоко да почувства реалното и могъщо въздействие върху живота на неведомия свят, подчинен не толкова на човешки, колкото на някакви енергийни закони (този период е описан в книгата „Хей You!”).

 

Who are You или периодът на Дзие Кун

Всъщност периодът на ЧОМ е доста продължителен и макар и да се преплита с появата на други имена, задачата му се състои в това да се оттегли и да се прости със социума. Той не се нуждае от биография и на практика я унищожава заедно с истинското си име. Именно като ЧОМ той тръгва да се скита по света в търсене на знание, без да иска да има каквото и да било отношение към социума.

ЧОМ е името, с което играе друг живот. Намира го, когато вече е Дзие Кун. Но това е друга история. И макар че успява под името ЧОМ да напише десетки книги, това реално не са книги, а пропадания в пространството, за да се покаже, че идеите му са утопични. Това е реакция на пространството, а неговата задача е не да обяснява, а да заставя хората да си задават въпроси (препоръчителни четива тук са книги като „Алхимия на багуа”, „Алхимия на тай дзи” (издадена на английски), „Даоистка йога за жени”, „32 завъртания на тигелната пещ”).

Основната заслуга на ЧОМ е в това, че той не само се научава да си задава въпроси, но и на много от тях намира отговор. И, което е най-важното, той се научава да се обучава. Това е единственото, което му позволява не само да оцелее, бродейки по света, но и да намери продължение на развитието си.

И така, с натрупването на знание, животът започва да се изпълва със смисъл. Този период е свързан вече с друго име — Дзие Кун. Не че името ЧОМ престава да съществува, но е настанало време да се действа. И ЧОМ започва да се преражда в Дзие Кун, а понякога просто си съществува паралелно, заемайки нишата, която си е построил.

„Когато си готов, можеш да започнеш да се движиш. Периодът на Дзие Кун бих нарекъл най-щастливият, тъй като в този период ми се удаде да се сдобия със знания или по-скоро с възможността да ги получа. Впрочем ние често бъркаме знанията с информацията, която се превръща в знание само след търпелива работа, ето защо ми се наложи да положа немалко усилия, за да станат част от мен“.

ЧОМ започва да се „трансформира“ в Дзие Кун, разбирайки разликата, че едно е да се говори за знанията, а съвсем друго — да се използват те от позициите на собствения опит. И нещо трето е тези знания реално да създадат опит, който да принадлежи на тези знания и който да накара човек да започне да се движи.

Започва продължителен период от живота му, свързан с пътешествия и странстване. Впрочем този период също не е приключил и продължава и до днес. Само че от своето невменяемо  съществуване, предизвикано от екстремното състояние на постоянни занимания и отшелнически живот, той преминава към вменяемото. Освен това ЧОМ се смесва с други имена. Макар всичко да започва някак театрално: „Край, напускам, все едно че ме няма вече… Няма скоро да се върна.”

Никой не му вярва…

 

Across the Universe

Годината е 1989, началото на обществено-политическия обрат. ЧОМ събира двеста-триста долара и се качва на влака… Така започва многогодишното му околосветско пътешествие, което продължава и до днес. Променят се само времето и характерът на придвижванията. По онова време да се излезе от страната е по-сложно, отколкото да се пътува без визи извън страната. Помага му това, че има две визи: едната за Китай, тогава все още комунистически, а другата за САЩ, която учудващо лесно получава чрез покана от там.

Въпреки яркостта на новите впечатления, част от този период преминава като в мъгла, тъй като част от времето се налага просто да оцелява, а друга част преминава в самозалъгване на съзнанието. ЧОМ навярно е приличал на изгладнял вълк, който се мята на всички страни, само че не в търсене на храна, а в търсене на знание. Макар че отсъствието на храна понякога също създава определени физиологични преживявания.  Тъкмо по тази причина този период по-късно нарича „Време на ставането на Дзие Кун”, макар че до реалното получаване на това име предстоят още много години.

Самият период би могъл да се раздели на три части. През първия период ЧОМ обикаля света – на автостоп и с помощта на местни, народни видове транспорт. След това идва периодът на пътуванията из страните на Азия. Тези пътувания са по-целенасочени, доколкото му осигуряват необходимите контакти. И най-сетне започва да преподава по целия свят, което позволява на ЧОМ да разшири обхвата на пътуванията си с оглед на собствените си проучвания.

Всеки от тези периоди е трудно да бъде откроен — твърде много се различават  те по своята концентрация, усилия и извършена работа. За ЧОМ важният критерий е не толкова с кого и колко се е занимавал, колкото резултатите от тези занимания. Все пак основната задача на този период се състои в напускането на живота в обществото, така че и дума не може да става за някаква социална последователност, защита или позиционираност в него.

При това ЧОМ пренася в собствения си живот неоценимия опит на предходната работа. Независимо къде и в какво състояние се намира, той продължава да тренира и да практикува. Не може да се каже, че разбира всичко, което прави, но вече е преминал в следващия етап — анализа на правенето, когато механичността на действията е заменена от осъзнаването. Но за да осъзнаваш, трябва постоянно да правиш. Нужен е опит.

След като прекосява цяла Азия, посещава няколко мюсюлмански страни и преброжда цяла Северна Америка и Европа, изучавайки, така да се каже, всички и всичко, прониквайки в различни организации, манастири, ашрами и дори в един от ордените, ЧОМ се готви само за едно — да напусне.  Тъй като личната му идентичност не го интересува, усилената работа със собственото му его го води дотам, че дори не заснема на фото или видео какво се случва с него.

Наистина, на някакъв етап ЧОМ използва видео, за да фиксира техниките, над които да работи, но всеки път когато снима нов материал, той изтрива предишния, тъй като има само няколко ленти. Впрочем днес, като си спомня тези истории, ЧОМ все така мисли, че не би могло да бъде другояче. „Бях ученик, а не фотограф или оператор. От това, че ще се снимам с този или онзи майстор, няма да увелича майсторството си, а евтина памет не ми беше нужна. И днес съм ценен не поради това с кого съм се занимавал и при кого съм се обучавал, а поради това, което лично аз знам и мога. На практика в продължение на 12 години аз бях черноработникът на собствения си живот — самата мисъл за това, че нещо не умея, не знам и че въобще нищо не струвам, така ме гнетеше, че ме принуждаваше да изгарям мрака на енергията и ме гонеше по света.“

ЧОМ живее там, където е — към нищо не се привързва и нищо си няма. Нито една тухличка не утежнява положението му (като се изключи неудобството от разни насекоми, дървеници, хлебарки или мравки, върху които спи). Но се намират и добри хора, които му помагат — кой с пари, кой със съвет, а кой просто с добра дума. Впрочем в училищата и манастирите е по-лесно, отколкото на улицата. Има къде човек да поспи и да се измие.

„Но, да си кажа честно, убогото развитие в манастирите често ме потискаше. Излизаше, че са ми полезни само за пренощуване. За всичкото това време нито в един манастир не срещнах реални учители. Това бяха просто добри хора, които проповядваха естествени символи. За мене религията не беше оня пункт, който би ме задвижил. Според мене всички религиозни ценности трябва да бъдат просто нормално отношение към живота. А знанията трябва да се постигат с усилия. И аз вярвам и продължавам да вярвам само в собствените си усилия. А за това е нужна свобода от каквито и да било външни привързаности.“

И така едно събитие и намерение води към друго. Както казват мистиците, „извежда” — възникват нови възможности и учители. Колкото и да е странно, помагат му не толкова азиатците, колкото американците, каквито има много и в Азия. Помагат му с превода и го въвеждат при хора.

Така попада на тайни места в планините на Маошан, Лаошан, Лаофушан, Уейбаошан, Тайшан,  Хонконг, Тайван, Сингапур. Така отново попада в Индонезия, Бирма и в други страни.  Впрочем, тук ви препоръчваме д прочетете книгата „Отшелник”, където по-подробно са описани резултатите от тези странствания.

С каквото и да се занимава ЧОМ, каквито и школи да посещава, важно за него е единствено едно — да се занимава. При Сантрия Нусантара — с дишане, при Арнис — работа с кратката енергия, при хилери — с проникването в паралелните енергии, а чрез Маошанската традиция — с талисманите и символите. При патриарсите на школата Лян — с построяване на оста,  а при последователите на великия Чън Факе — с изкуството на работата с пространството.

Често на ЧОМ му е все едно кой го обучава, стига да вижда, че тези знания имат някаква стойност. А тъй като зад гърба си има над десет години практика, той не е „ентусиаст” и поклонник на нещо си, а търси реална дълбочина. Впрочем всичко това продължава до момента, когато го центрират майсторът У и отшелникът Лю.

„Възможно е в действията си да съм предизвикал бъркотия, – спомня си ЧОМ. – Не е редно толкова много да се занимаваш и с всичко. Но десетки години по-късно разбирам, колко правилно е било това. Аз развивах тялото и мозъка си, за което те ми се отплатиха и ми помогнаха във всичко да сложа ред. Не учителите, а именно тялото и мозъкът. Без ни най-малко да подценявам достойнствата на онези, при които се обучавах, все пак ако не действах, не сравнявах, не опитвах, днес все още щях да съм в подножието на реалните знания и в най-добрия случай щях да съм представител на някое семейство — Чън, Лян, Бей и др.

Пък и не искам да кажа, че това е правилният път, но на мене той ми даде възможност да опозная методиките на преподаване и структуриране на знанията, които ми предстоеше десетилетия наред да усъвършенствам. Никой майстор и никой учител не стои по високо от знанията. Ако над учителя не стои система, то той обрича на ограниченост своите ученици.

Мнозина така си и останаха в паметта ми без име и дори без място, но тогава не мислех, че някога ще се връщам в посетените от мене места и поради това не изпитвах нужда да правя биография. Днес, когато използвам социалния си имидж, това навярно би било полезно. Но това не ме тревожи. Има ли знания, те и без имидж си остават знания. Имиджът е просто информация, която е създадена винаги в угода на личната история.  А за мене като човек, който 20 години я е заличавал и почти 45 години е практикувал, е трудно да се привържа към някакви събития и имена. А тогава ситуацията значително се облекчаваше от факта, че за десетте години занимания с Учителя аз се бях научил да разбирам езика на жеста и тялото, важността на ритъма и дисциплината и можех да различа истинното от ненужното.

Умението да се обучавам значително съкращаваше времето — не се налагаше безмозъчно да повтарям упражнения. Ако не разбираш защо ти трябват знания, никога няма да разбереш как да ги получиш. Най-ценното от всички изкуства е изкуството да се обучаваш. Всичко останало е само следствие.“

 

Эй, You!

Търсенията на ЧОМ като Дзие Кун щели да приключат тук, ако не бил попаднал в Хонконг. И макар и много да е научил и видял, всичко, което започва след Хонконг, е несравнимо с предходното.

По времето, когато пристига в Хонконг, където го изпращат монасите от Маошан, той вече не живее в последователни събития, а в паралелни. Дзие Кун е решил за себе си, че напуска, остава само да реши къде да отиде. За малко да остане в Маошан, но разрухата, устроена от китайските комунисти, не му позволява да се задържи там дълго, така че го отпращат в Хонконг. В Тай парк на Дзие Кун му е писано да срещне Него – човека, който собствено определя по-нататъшните му скиталчества.

Човекът, когото Дзие Кун среща в Тай парк, е майстор Ю — монах от школата на Небесните Наставници. И макар да отива на тази среща по предварителна информация, никак не му е ясно как ще го намери. Но всичко става по доста банален начин. Когато пристига в парка, веднага се натъква на туей-шоу борци (това е такава една борба чрез слушане с използване на захващане, извиване, тласкане и бутане). Е, това веднага го преобръща. Ако някъде може човек да се посбие — това му действа като червено на бик — веднага се втурва натам. И целият потъва в този процес.

Трябва да се каже, че в Хонконг нещата не са прости, тъй като там има зони на влияние. И ако попаднеш някъде, веднага най-малкото ставаш обект на нечие внимание. За теб ще доложат и ще разкажат. Дзие Кун попада в зоната, за която отговаря Ли Тай Лунг — т.е. школата, в която попада, принадлежи на един от клановете на хонконгската мафия. Но Дзие Кун разбира това на третия ден, когато му изпращат един здравеняк, с когото започват истински бой.

И ето че в родината на Брус Ли той попада във фантазиите на юношеската си мечта. Преди това Дзие Кун е имал сблъсъци и на Филипините, и в Индонезия, и в Китай, и в Тайван и в САЩ, но тъкмо тази схватка привлича вниманието на половината парк. И в тази половина се оказа Ю Дунтин. Невъзможно е да не го забележиш. Той прилича на дърво, извисено над поле.

В края на това сражение, където така и не се очертава победител, но става ясно, че тук вече не си струва да се появява, Дзие Кун разбира: трябва да изчезва. Вече са го поканили при Ли Тай Лунг, техния главен. На излизане от правещата му път тълпа, погледът му попада на Него. Машинално го пита дали не познава майстор Ю. Той го кани на следващия ден в парка Кунлун. Дзие Кун е зашеметен и без дори да попита за точен час, се прибира в стаята си, която се намира недалече от този парк.

Впрочем тази история е описана в книгата. Основното е това, че Дзие Кун все пак среща майстора, който го изпраща да се усъвършенства в Гуандун, в планината Луфошан. Трите години общуване с майстор Ю му помагат да напредне още повече. Именно той му дава името Дзие Кун (Дисциплиниран и тайнствен).

Няколко години по-късно, след като е преминал през различни планини, Дзие Кун се среща с най-важния за него човек — отшелника У. Учителят У е отшелник, представящ едновременно няколко даоски школи. Той и майстор Ю приемат Дзие Кун в семейството си и му налагат много табута, част от които не може и до днес да нарушава (всичко това е обяснено в книгата). Но да се сдобиеш с безсмъртен учител — това е „нещо” за всяко съзнание. Вярно е, че на ЧОМ му се налага да измине немалък път, за да попадне при учителя У.

Тази среща се състои в зоната на Златния триъгълник, която по това време е непоправима зона на наркотрафика. Дори сега е трудно да се разбере къде точно се е намирало това място, тъй като водят Дзие Кун „неизвестно къде”. Впрочем романтиката на пътя обременява неговото и без друго полунормално съзнание.

Дзие Кун е готов веднага да остане да се обучава — нищо друго не му е нужно. Но не се получава така. Сблъсква се с това да бъде тотално управляван. Никой дотогава не му е въздействал така ясно и отчетливо. Учителят У създава стена между Дзие Кун и себе си. Той управлява тялото, съзнанието и, разбира се, енергията му.

Първото, което отсича в него, е желанието. Второто, което прави е да обозначи времето за напускане на социума и алгоритъма на взаимодействие с него. Макар че тук личното желание на Дзие Кун да напусне обществото съвпада с неговото указание, кога да го направи. Дадени са му десет години за подготовка, след като е прекарал с него почти три месеца.

У Дзие Кун се поражда желание да напише за всичко това. Но опитът му да разкаже за майстор У е категорично прекъснат и при това по много странен начин. Първо: когато Дзие Кун се опитва да пише, установява, че не може да го направи. Второ: всички негови мисли и всички опити да възстанови, опитвайки се да пише, онова, което се отнася до знанията, не довеждат до нищо. При втората среща с отшелника У, той му обяснява всичко. И това обяснение се превръща в най-тежкото изпитание. Ако първия път Дзие Кун, полуизмъчен, просто се занимава, прави нещо и спи в някаква барака, то втория път може отчетливо да разговаря с него. В книгата „Отшелник” е отделено достатъчно време за това. Името Дзие Кун става най-тайнственото име на ЧОМ във възприятията на околните. А когато на картата са сложени реални знания, с подобна тема не може да се спекулира.

 

Изтриването на личната история, или историята на Бен Челеро

Успоредно със съществуването на ЧОМ и по-късно на Дзие Кун у Олег Черне се поражда и интерес към Латинска Америка. При това този интерес е запален от три групи. Това са йезуитите, които са се опитвали да покръстят индианците и чернокожите, Че Гевара като символ на свободата и Кастанеда, който му помага да си зададе множество въпроси.

Но тъй като ЧОМ е на първо място практикуващ, а не революционер, то Шаманът  Че за него така си и остава само символ. Обаче интересът на Че Гевара към индианската напитка каа-и-гуа (известна като мате) и към инките го ориентира към търсене на индиански знания. И, разбира се, Кастанеда — човекът, който е тласнал милиони хора към търсене на вътрешна свобода. Това име започва да значи за него повече, отколкото името Че. От него тръгва и интересът му към индианските традиции. А тъй като в този период Олег Черне (ЧОМ) няма интерес да използва собственото си име, то и идеята на Виктор Санчес за изтриване на собствената история му идва присърце. Така започва да се формира името-призив Бен Челеро, свързано с 13-тия слънчев печат на маите.

И макар че това име идва доста по-късно — след маянската церемония на отварянето на слънчевите печати — то от самото начало витае във въздуха. Изобщо, придържайки се здраво към даоските знания, ЧОМ става изследовател на индианските традиции. След две пътувания из Мексико, Перу, Еквадор, Боливия и Бразилия, той си поставя определен спектър от задачи, основани на две матрични култури — Чавин в Южна Америка и олмеките в Мезоамерика.

Латинска Америка открехва интереса му към Африка и по-специално към културата Йоруба. Така се очертават три линии — мезоамериканска, андийска, афро-бразилска и след това северноамериканска, когато се потапя в изучаване на племената Анасази, Зуни и Хопи.

В Латинска Америка всичко върви доста по-бързо. Ясно е къде, защо и как трябва да бъде. И при цялата сакралност на тези линии именно даоският опит му позволява бързо и отчетливо да се вживее в тях. Всичко това е съпроводено от практически занимания с Кастанеда, Виктор Санчес, Елис (който му открива много важни неща именно в женския латиноамерикански култ), както и с различни шамани, чиито имена впоследствие дори не помни. Може би не бива да се разказва за обучението при Кастанеда или Санчес, още повече когато става дума за задачата за изтриване на личната история и борба със собствената значимост, но тези връзки дават на Бен Челеро безспорно много.

Разбира се, индианската аудитория е сложна. Представете си: една част без лична история, една част въобще не е ясно какви — освен думите „синхронизация”, „съновидение” и названието на някакво наркотично питие нищо не можеш да изтръгнеш от тях, част реални изтощени изследователи, при това 70% или интелектуално изгубени, или заети с имиджа си. Затова на ЧОМ му се налага доста да се потруди, за да се запознае с различни представители на индианските култури: със сапотеки, ацтеки, маи, с тези немногочислени и сериозни изследователи, които първи му дават възможност да анализира индианските знания.

За да опознаеш индианската традиция трябва или да заминеш да живееш в Латинска Америка, или сериозно да си развиваш мозъка, а не да го изтриваш. Бен Челеро се обръща към изследванията на хора, които са постигнали много в изучаването на индианските традиции. Това са Роджър Уолш, Айвон Вог, Стивън Хюстън, Галина Ершова, Юрий Кнорозов, Майкъл Ко, Дейвид Кейли, Уилям Гейтс, Едуардо Моктезума, Милослав Стингъл, Луис Спенс. Интересува го техният анализ и опит и той успява да науча много от тяхната работа.

Годините на блуждаене на Бен Челеро из просторите на Северна и Южна Америка и Мезоамерика, които го потапят ту в традициите на Хопи, Анасази, Зуни, ту на Сапотеките, Толтеките, Мапуче, Кечуа, Аймара, му позволяват да получи неоценим опит и знания, които му дават шанс да познае опита на получаване на лична сила и на изкуството да се живее с намерение.

Този период на Бен Челеро е белязан и от неговите африкански изследвания, които го извеждат до капоейрата, която след това внася в Русия. Така че Бен Челеро е свързан и с африканската култура и по-точно с културите Нкиси и Йоруба.

Латинска Америка му дава много важно разбиране за времето и пространството, което му позволява да раздели всички индиански култури на традиции от два типа: матрични и преходни. Матричната е тази, която съхранява в себе си схемата на законите и знанията. Преходната е тази, която или още не се е оформила докрай в стройна система от знания, или има за задача да бъде предтеча и подготовка за някаква друга култура.

Понятието за матричност на културите се оказва доста обемно: то, например, обяснява много исторически загадки, отнасящи се до съдбата на древните цивилизации. Преходна е била, например, мезоамериканската култура на мишкеките. А матричната мезоамериканска култура на олмеките показва знание за трансформацията, порталите, прехода в други измерения. Подобна е ситуацията с Чавин в Южна Америка и Анасази в Северна Америка.

Матричната култура не може да бъде разрушена като такава отвън: нейните знания са толкова дълбоки, че ако някой я е „завоювал”, това означава, че по времето на завоюването си тя просто е престанала да се нуждае да съществува, създавайки за „оттеглянето” си нещо, което я е самоунищожило. Известната руска „неуталоженост” може да бъде обяснена тъкмо с преходността на културата: постоянно преминавайки от едни качества и форми към други, тя не може да схване матричното знание. Матричността предполага обемност, единно развитие на физическото, енергийното и духовното начало.

Обобщенията от този род закономерно залягат в основата на едно универсално учение за единството и хармонията на природното, общественото и човешкото, които се постигат чрез личностното развитие. Действието може съществено да облекчи структурата, съдържаща в себе си знания за системността и закономерностите, които създават „изначалните условия”. В противен случай би се наложило да пробиваш път и да хабиш допълнителна енергия за „изучаване на правилните изучавания”. На Бен Челеро даоистката традиция му позволява да бъде качествен ученик, а не да си играе на индианец.

Бен Челеро смята, че единно учение за матричната същност на света засега не съществува, но има хора, които работят над това — Аргуелс, автор на книгата „Факторът на маите”, в която системата на мирозданието се разглежда като цялостна пулсираща зона на макрокосмоса, суфистът Идрис Шах, Рудолф Щайнер, Клод Леви-Строс, Джоузеф Камбъл, отчасти Кастанеда. Но всичко това е продължаващото дирене на философския камък, който и до днес крие в себе си примамливия код на особените знания.

Някои хора много помагат на Бен Челеро в системността на подхода, но не успяват да му дадат нищо повече в плана на практиката. Такива примери са Гурджиев, Успенски и дори Елена Петровна Блаватская, макар че изложението на знанията в нейното изпълнение е чисто женско, при което трябва да се потопиш по-скоро в усещанията, отколкото в логика.

Обаче колкото и да е странно, именно африканските и индианските изследователи дават голям принос за формирането на матричното знание. Тук на преден план изпъкват Раул Каназарес — главен свещенослужител на Америка по Сантерия, Каръл Дау — изследователка на афро-бразилските култове, Нунес Луис Мануел — изследовател на афро-карибските култове, Джакоба Олупона, Баба Ифа Караде и Аво Фалокуна Фатунби — изследователи на културата йоруба, свързана с традицията Ифа, Хулио Гарсия Кортес — изследовател на традицията Оша (йоруба-лукуми-сантерия).

Тук обаче изследователите като че ли се разделят на практици и аналитици, което не е достатъчно за познаването на ритъма и духа. Но тъй като на Бен Челеро му е нужно да намери алгоритъм на постоянното развитие, без което рано или късно се стига до предел, той се посвещава на практическия анализ.

„Теория на пределите” поставя основите на разработката на своеобразния мироглед именно на индианския път, пътя на Бен Челеро. Той създава експериментална група с Едуардо, Туку и Толтек, която решава да контролира посредством съновиденията и да получава цялата информация от тях. Точно както го е обучавал  Кастанеда.

Този опит се оказва най-ефективният за осъзнаване на всичките тези практики, които е събирал почти 15 години. Бен Челеро си избира ролята по опознаване на ритъма, като по такъв начин пребивава в трите предела на познаването на индианската традиция. Като практик той изучава ритъма на практиките, като наблюдател следи тези, които е обучил на индианските практики на сънуването, а като аналитик изучава изследванията на индианските традиции.

 

Ритъмът

Ритъмът е изкуството да се осъзнаваш във всеки даден момент. Ако например съзнанието се свива, използва се практика за възстановяване или друго изменение на съзнанието, за да се събере енергия за съзнанието. Признак за правилен ритъм може да бъде състоянието на търсене, което показва, че този човек най-малкото не иска да загуби качеството си.

Стремежът към саморазвитие свидетелства, че той иска да засили качеството си. След това идва събирането на сила и излизането на по-високо ниво. Това вече изисква специални знания. Човек, който търси и се саморазвива, има шанс за бъдеще. То се разглежда като прераждане, реинкарнация, един вид пунктирано безсмъртие.

А този, който изгубва качеството си, умира — или по-точно казано, възражда се без качеството на духа — „да се родиш баобаб”. Фактът на реинкарнацията може лесно да се установи, ако достиженията на духа са били високи. Невисокото ниво нерядко довежда до комбинирана реинкарнация — два-три сходни духа се събират в един и кой точно ще победи след това в новото тяло не е лесно да се каже.

Това именно обяснява теорията на ритъма, която най-дълбоко познава африканският континент. Тук индианската линия у мене се смесва с африканската и за себе си аз разкривам едно ново свръх-знание, заложено в капоейрата. Но тук аз се оказвам и в ситуация на голям протест. Учейки се и общувайки с такива велики учители по капоейра като Бразилио, Саосуна, Акордеон, Но, Кобра Манса, Бахао, Бандейра, Бока Рика и други, аз се сблъсквам с много дълбок и противоречив свят, който от една страна ме привлича, от друга — предизвиква протест, свързан с кастрирането на коренните знания на Ангола и Йоруба.

Така че аз се посвещавам на очистването на капоейра от всичко привнесено, спортно и празно. Като каня непрестанно в Русия разни майстори на капоейра от вече над десет години, аз продължавам да чистя пространството на капоейра и да осъзнавам това изкуство на ритъма.

И тук основната своя заслуга виждам във възстановяването, подреждането. Просто изчиствам традицията както археологът чисти с четчици древна статуя — бавно и точно. И изобщо не искам да претендирам за ролята на велик познавач на вселената. На мене ми е интересно да се развивам. Това, собствено, е основният ми жизнен интерес.

Ние се подчиняваме на законите на Небето и Земята, които са били доста по-добре изучени в древността, макар и да са били по-лошо обяснени. Всяко знание си има собствен ритъм, на който съответстват собствени закони. Могат да се обновяват само подходът, изискванията, принципите и средствата за обучение — като например интернет или мобилния телефон.

 

Патроно

Патроно е образ и архетип на Олег Черне. Името Патроно заменя до известна степен името ЧОМ. След 40 години практикуване, оцеляване и преодоляване, Олег Черне бе иницииран като Патроно – това е неговото име в традицията на капоейрата, което той прие с благодарност. Така той се сдоби с още едно име – Патроно.

„Независимо че името се появява в резултат на една последователна история на пътя, за мен, казва Олег Черне, то е като свежа струна, макар на различни житейски етапи да съм реализирал вече този образ. Свързвам това име с възприемането на архетипа на кръстника, макар то да има собствено специално звучене.“

Патроно е кръстникът на множество практикуващи, тъй като често се е налагало да се пречиства и защитава пътят на развитие и усъвършенстване. Днес, когато изцяло се е отдал на службата на пътя, Патроно естествено възприема практиката като процес на израстване, а отношението към нея е отношение към нещо родно и близко.

Ако се интересувате по-подробно, можете да прочетете повече и за Дзие Кун, Бен Челеро и, разбира се, за ЧОМ.

Патроно не се интересува от миналото, а за бъдещето е спокоен. Той живее в настоящето, тъй като цени процеса на творене, от който може би все още зависи. А може би е точно обратното.

 

Келтската следа на Глеб Черни (Глеб Ду)

В личната си келтска история под името Глеб Черни (Глеб Ду) не само се срещнах с необикновения свят на келтските знания, но и получих мистичен опит чрез потапянето в тези знания. В келтското наследство срещнах ясна и задълбочена структуризация на системата от знания в законите на поезията, забраните гейс, връзките и съединяванията, получих и ценен опит в изкуството на екстатичността.

Рано или късно по пътя на развитието трябваше да стигна до систематизиране на знанията, да разбера процеса на получаване на знание. Това ме доведе до извора на системните знания, свързан именно с келтската култура. Подобно е и мнението на много изследователи на келтската култура. Сред тези, допринесли много за изследването на келтското наследство и разбирането за структурата на процеса по придобиване на знания, изпъкват следните изследователи:

• Томас Ролстън (Thomas Rolleston), който има значителен принос в изследванията на келтската митология;
• Стюарт Пигът (Stuart Piggott), работил сериозно върху изследването на друидите и изкуствата на древните келти;
• Дейвид Уилсън (David M. Wilson) и Джон МакКалъх (John Arnott MacCulloch), изследователи на митологиите на норманите, англосаксонците и келтите;
• Бари Канлиф (Barry Cunliffe), автор на трудове за миграцията на келтите из Европа;
• Миранда Грийн (Miranda Green), която изучава изкуството, митологията и религията на келтите.

Келтската традиция бе третата в живота ми след даоистката и латиноамериканската, чрез която придобих мистичен или ирационален опит. И тази традиция засили допълнително фокуса ми върху природата на себеразвитието, отношението към развитието и интереса към достигането на качества, базирани върху принципи и закони, а не върху пространствени съждения. Именно това определи законите на непрекъснато преживяване на акта на сътворяване – на постоянно напълване на тялото, подхранване на мозъка и екстатично преживяване в сетивата.

Днес човек трябва да владее метода на съзнателно развитие, а не да се задоволява с неосъзнатото използване на заложените по рождение възможности. А ако съзнанието е въвлечено в работата (т.е. съществува активно), то трябва да бъде и изследвано.

Келтската следа ме отведе до социална адаптация, при която се появи Глеб Черне (Глеб Ду), и всъщност именно това ми помогна да се позиционирам като Олег Черне. Откакто опознах келтската традиция, към която се обърнах преди повече от 20 години, ежедневният анализ на събития и контакти се превърна в начин на живот за мен. Преработването на знания, целенасоченото взаимодействие и определяне на „точките им на засичане“ в крайна сметка ме доведе до пълното отдаване на изучаването на различни световни традиции.

И ако са били налице достатъчен набор от упражнения за тялото и енергията, очевидно съзнанието не е било достатъчно въвлечено, и следователно е било недостатъчно подхранено. Именно келтската традиция ми показа системата за подхранване на мозъка, с което разкри напълно теорията за петте вкуса, позната от даоистката традиция.

Знанието за течностите, за природата не само на съществуването и напълването, но и на живеенето, се превърнаха в основа на келтския ми път. Така онова, което започна с историята на Бен Челеро, се затвърди – а именно, че всичко трябва да се строи или според универсалния принцип, или във връзка с природния ресурс, в който живееш.

Ако за универсалността няма необходимите условия, тогава налице е подготвителен или преходен модел. Същото е и с практиките: най-опасно е да се закачиш и да започнеш да работиш с преходни модели, тъй като това ще те въвлече в едно частично познание.

Лесно е да се съобрази, че алгоритъмът на безпределно развитие означава безкрайност на живота, в една или друга форма – нормална религиозна константа, само че в динамика, адекватна на нашия век. Впрочем тук трябва да се въведат и поправки в опита.

 

 

Безсмъртие и вода

Безсмъртието е алхимично, а не религиозно понятие. Съществуват религиозни дефиниции, които обаче просто се запълват с най-различни смисли. Редица сериозни култури признават съществуването на безсмъртието отвъд всякакво съмнение: латиноамериканската, келтската, индийската и даоистката.

Келтската традиция ми помогна да разбера живота на безсмъртните, и то не като форма на познание или възможност, а като анализ. Като едно безгранично откровение, при което срещата ми с безсмъртието бе свързана с опит за анализ на живота на безсмъртните, а не с неведение. Без да искам да спекулирам с това, този личен опит от срещи с безсмъртните има вече 20-годишна история.

Анализът на живота и поведението на безсмъртните стана много важен за мен, а този анализ се появи с изучаването на келтската традиция. Макар по-рано да считах, че мога да анализирам и осъзнавам, всъщност силно грешах. Това умение изисква първо да се развие системно мислене. Единствено системното мислене може да доведе до анализ.

И така, системното мислене ме доведе до два привидно несъвместими интереса: към водата и безсмъртието, тъй като келтите вече имаха своя концепция за безсмъртието, подобно на даосите, олмеките, египтяните, инките, йоруба, тракийците и други култури. Интересното е, че при келтите идеята за безсмъртието е проникнала във всекидневния им живот, и те се съобразяват с нея и я преживяват. Това откровение, това откритие ми помогна да организирам дългогодишния си опит на изучаване природата на знанието и принципите му, което се опитах да покажа в книгата си „Кодът на виното“.

Келтите ме отведоха до изучаването на свойствата на водата и всички напитки, свързани с водата, което ми разкри познанието на света на уискито, пивото, коняка, виното, народните и киселомлечни напитки. Именно в този ред. Така от човек, който не пие никакъв алкохол, аз се превърнах в защитник на качествените течности. За мен структурираната течност, без значение каква е, има определен смисъл и най-вече носи познание и води до анализ на живота на безсмъртните, което е свързано именно с келтската традиция.

Започнах да анализирам възможностите и най-вече преживяванията на хората, постигнали състоянието на безсмъртие. Това бе специален опит за опознаване на човешкия дух, на това какво те прави смъртен. Най-големият проблем е, че хората просто не са готови да възприемат знанието, вече са забравили как. А нежеланието или отхвърлянето е просто реакция, произтичаща от това, че мозъкът не е подхранен.

Неспособността да се подхранва мозъка е довела до едно опростено съществуване на ума, след което знанията са били изместени от информацията и реакцията. Основният проблем за съвременния човек не е дали той е съгласен с нещо, или не, дали вярва в нещо, или не, а в това, че не знае как да подхранва мозъка си. Тъй като това означава, че не може да отвори ума си към нови идеи или да използва ума си за анализ. Мисленето, анализът, осмислянето, разсъждаването са празни понятия за съвременния човек. И първото, което трябва да направи той, е да разбере кои течности могат по естествен физиологичен път да му помогнат да възстанови физиологията на тялото и подхранването на мозъка.

Именно липсата на разбиране, дори у хора с развито съзнание, за структурата на тялото и свойствата на мозъка, който трябва да се подхранва, ми пречи да взаимодействам с научните среди.

Постигането на специфично състояние на тялото и мозъка може да помогне не само за разкриването и изследването на законите, но и за прилагането им. Законите и разкритията трябва да усъвършенстват човека, а не просто да бъдат използвани като допълнителен ресурс. Днес науката реанимира болни и подкрепя мързеливи хора, но не създава възможността за по-подготвените да продължат напред. Учените са в повечето случаи невежи, които хвърлят цялата си енергия в гоненето на резултати, като губят себе си в процеса. Пример за противното? Леонардо да Винчи, Нютон, Бейкън.

Такъв е и животът на човека – той губи себе си, тъй като се е насочил към незначителни за основния му живот резултати. Какъв е главният извод от изучаването на живота на безсмъртните? Това са хора, които постоянно генерират собствена енергия и усъвършенстват пространството около себе си. Човек, който не генерира енергия, който не умее да го прави, се заразява с мързел. Този мързел става среда за размножаване на вируси, с които човек започва да захранва околното пространство. Право да греши има единствено онзи, който работи върху себе си.

Днес, след 40 години преподавателска дейност и провеждане на лекции и семинари  в 140 държави по всички континенти, искам да заявя напълно отговорно, че проблемът на съвременния свят е в подхода към образованието. Не могат да се намерят никакви решения или адекватни действия, ако не се промени пагубното развитие в ученическите години.

Днес училището не прилага системен подход. Всичко се тъпче и хвърля, без да се градят взаимовръзки. В училище децата се тъпчат с информация, която не могат да използват съзнателно. Вместо да се учат да учат, да развиват концентрацията си, да изучават физиологичната основа, необходима за развитието, децата са експлоатирани. В повечето случаи училището се превръща в нещо като психиатрично болнично отделение.

Когато се срещам със слушатели по цял свят, често се сблъсквам с примитивни форми на мислене, хората реагират, а не мислят. Днес човек не може да нарече себе си човек, ако не е човек на действието. А ако по природа има необходимите възможности, той трябва да си задава още повече въпроси.

 

Шаабан

Шаабан (Олег Черне) е суфистко име. Получило се така, че в живота си Олег Черне се срещнал с последователи на Идрис Шах, Руми и Мистичната школа на суфизма в Индонезия. Суфи пътят на Шабан е основно свързан с персийската традиция накшбанди (نقشبندیه‎, арабският вариант е ал-накшбандийя, النقشبندية‎), която макар да изисквала специално посвещаване, била достатъчно демократична и му дала възможност да изучи традицията, без да се обвързва с конкретен орден. Това се оказало много важно, тъй като му позволило да натрупа опит в търсенето и най-вече във възприемането.

В основата на това особено възприемане на суфизма стояло освобождаването от всичко, дори от Барака.  В една или друга степен към това призовава и Пир Вилаят Инаят Хан — син на основателя на обединения (универсален) суфизъм (Sufi Order International), известният муршид Хизраят, който предлага интегрален подход към суфизма. Тук е интересно да се изтъкне и Баба Рексеб — представител на ордена Бекташа в Америка, който предлага разбиране на суфисткия път в понятна за Запада форма.

Подобни идеи развива и Хазрат Асад Расул (Hazrat Azad Rasool), индийски суфист, който обединява учението на няколко суфистки ордена — Накшбанди (Naqshbandi), Чишти (Chishti), Кадири (Qadiri), Шадили (Shadhili).

Шаабан приел пътя на салика — да се върви по пътя на познанието без стремеж към получаване на ранг — като станал странстващ наблюдател на всички суфистки форми на учение. Така неговата суфистка линия била построена върху опита от общуването с различни суфи, върху публичните срещи с различни муршиди и върху ученията на Руми „Месневи” и произведенията на Атар, Саади, Руми и Назими. Именно суфисткият път му помогнал да идентифицира своето отношение към духовния път.

„Духовното развитие е много спекулативно понятие, което гарантира придобиването на качество, ако човекът представлява нещо сам по себе си, а не просто следва някого или някъде от някого е иницииран. Тоест това е нещо дълбоко лично. Човек, който не е познал вътрешния покой и хармония, не може да говори за духовно развитие. Трябва да внесе ред в тялото си, в главата си и чак след това да се определя. И все пак това е нещо лично и съкровено и никой няма право да натрапва духовно развитие на друг човек. Това разбиране всъщност ме отказа от влизането в някой от ордените, което изглежда парадоксално, но на практика показва величието на суфисткия път.

„Духовното — това е съдържание и за да има място, където то да се съхранява, най-напред трябва да се построи формата. И тук вече се появяват варианти. Иначе духовността ще се превърне в политика. Човек е длъжен да удовлетвори потребността си от безграничност. Но като начало тази потребност трябва да се създаде.“ – продължава Шаабан.

Суфизмът позволява да се разсъждава в атеистични термини, което му дава възможност да формира доктрина на безусловното развитие, където няма външни и вътрешни противоречия. Именно това Олег Черне иска да покаже в книгите „Торбичката на суфи” и „Талигата на магията”, където е показан очевидният и дори неизбежен резултат под формата на вътрешен прогрес или, в най-лошия случай, на активистки духовен комплекс.

Безспорно, главната категория и пространство на търсене, главното изкуство на суфия (и следователно на Шаабан) е животът: „Качеството на живот трябва да бъде такова, че в него да няма кризи и депресии, а предусещането за бъдещето трябва да бъде изключително положително. Това не е хедонизъм – а любов към живота, която поставя изискване към себе си, много по-високо от изискването към каквото или когото и да е друг“.

 

Малко история на Олег Черне

Всъщност това е всичко, което е останало от Олег Черне. Нещо като „от личния живот“. Ако Олег Черне е имал личен живот, той продължава до 25-годишната му възраст, когато той решил, че вече няма близки и приятели. С други думи, това бил живот, в който той участвал активно с паспортните си данни, след което животът му започнал отново чак след 46-тата му година, когато съзнателно се върнал в социума.

През останалото време Олег Черне бил само условно социален човек и бил в постоянна готовност да напусне обществото изобщо. В същото време паспортните му данни вероятно са съставлявали личността му до 25-годишна възраст, тъй като един вид го свързвали със социалните институции, в които протичал някакъв личен живот – като цяло, социална програма по губене на време.

Затова, вероятно е още рано да се говори днес за живота на Олег Черне и по-скоро може да се говори за неговата смърт или възкръсване. Но пък денят, в който започваме да разбираме себе си – независимо на каква възраст сме – е наистина велик ден. Това е денят на действителното ни раждане, а не на онова, физическото.

Всъщност, времето за Олег Черне настъпило едва след продължителна работа над усещането за собствената му значимост, след изтриване на личната история и отъждествяване с природата на дао, която няма име – в тези условия се оказало доста лесно да се използва което и да е име, още повече социално.

Независимо как определя себе си и личния си живот днес, той е посветен на процеса на постоянно развитие и усъвършенстване. И въпреки че за мнозина това звучи регламентирано, за него това е нещо напълно естествено, т.е. не са му необходими допълнителни усилия, за да живее, възприемайки качествено действителността. С други думи, днес животът на Олег Черне може да има конкретен смисъл и следователно Олег Черне може да бъде Олег Черне.

Всеки човек има по природа определено значение, но ако не разбира какво е то и ако не намери реализация професионално или дори кланово, каква полза от това как се нарича?

Периодът от живота му до 14-годишна възраст бил период на оцеляване, както социално, така и физически. Броят на болестите, които успял да преживее през този период, не предвещавал нищо добро. И ако не бил ненавижданият от него поради слабостта му спорт, не би могъл да развие нито воля, нито дисциплина. Но тъй като бил принуден да се занимава със самбо (все пак баща му бил шампион на Русия) и ски, Олег Черне в крайна сметка развил нещо подобно на воля.

Защо подобно? Защото това, което днес повечето хора разбират под „воля“ е утопия, тъй като грубата физическа сила убива преди всичко притежателя си. Това било единственото (макар, безспорно, важно), което се формирало у него някъде около 15-годишната му възраст. След това започнало търсенето, в което той се изгубил, вероятно, до 25-тата си година.

След  това дошъл моментът да си каже „стоп“. Макар че спирането всъщност се проточило пет години от момента, в който паднал от покрива, докато започне някакво функциониране, което идва на възраст 25. След като осъзнава собствената си нищожност, Олег Черне се отдава на странстване и изследване.

Първият порив и тласък идва когато е на 21 години, когато се разбива, падайки от покрива. Тогава, вероятно за първи път в живота си, той си задава въпроса: „А сега какво?“. Тук вече се оформя по-скоро като ЧОМ, а не като Олег Черне, т.е. изграждането на ЧОМ е всъщност свързано с падането на Олег Черне.

И когато вече е станало ясно, че знанията трябва да следват ясна последователност на развитие, както във външен, така и във вътрешен план, животът придобива яснота, полза и най-вече вкус. Олег Черне се ражда енергийно и ментално, вместо просто да пребивава физически.

Днес, когато Олег Черне се придържа към различни цикли на развитие и е прекъснал връзка с хаотичната действителност, няма нужда да доказва и обяснява нищо. Той може да живее и твори в полза на пространството и себе си, без да спекулира със собствената си значимост и като разчита на информационна подкрепа (колкото и странно да изглежда това от гледна точка на факта, че така той представя себе си информационно).

Тъй като днес светът се ръководи основно от хора, които не знаят нищо за себе си и същевременно имат власт и казват кое как трябва да се прави, той приема това за даденост, като определена енергия, и му противостои с едно – работа над себе си. Именно така се появява Олег Черне, независимо дали е представен като едно лице или пет, или пък дори без име. Може би Олег Черне има нужда да направи нещо повече, тъй като се позиционира по определен начин.

Днес Олег Черне е система. Той постоянно подчертава колко важна е системата, тъй като единствено благодарение на нея човек може да се развива. Човекът, следващ система за развитие, рано или късно „пробива“. За него типът общество като цяло не е толкова важен, колкото структурата на развитие. А това означава постоянство, дисциплина, ритъм, които водят до отговорност и, в крайна сметка, до анализ – това може да бъде единствено Майсторът, постигнал архитектурата на познанието.

 

Чола

Просто не желая да живея някъде,
където всъщност ме няма…

Шри Чола

 

Чола (Олег Черне) е име, което се появи благодарение на йога на име Шрила Вамшидас Бабаджи Махарадж (или съкратено Вамшидас Бабаджи). В пълния си вариант името звучи като Шри Чола. Всъщност първоначално Вамшидас Бабаджи ме наричаше просто Шри, а след няколко дни започна да се обръща към мен с Шри Чола, и накрая – просто с Чола.

Удивително нещо е биографията, иска умение да се срещнеш с нея! Именно това ме е карало да търся в целия си съзнателен живот своята идентичност в макрокосмичното пространство. Животът е така непредсказуем и тайнствен, че ако го разглеждаш от перспективата на интегралните полета (т.е. различни тонални нива на битието), ще се потопиш в рутината на временната физика и живота според формулата „раждане-смърт“. Естеството на нашата реалност определя съзнанието ни или по-точно онова, върху което то може да се съсредоточи и в което да се потопи, т.е. живота. В противен случай ще живеем живота си паралелно не само в различни интегрални полета, но и в полето на действителността си.

Важно е да се ориентираме към висшето, да вземем за основа духа си и да го превърнем от непроявен в проявен. Да достигнем нужното проникване в природата на ума си, което означава да отворим пътя от паралелното към последователното.

Аз отдавна сякаш бях разбрал собствената си биография или основните й знакови възли, когато вселената ми разкри поредната, нова инициация, свързана с последователното проникване в природата на съвършеното, с предаването на знания, с The Perfect One.

След деветмесечно оттегляне срещнах великия безсмъртен отшелник Шрила Вамшидас Бабаджи, и той ми разкри аспекти, които трябваше да ме убедят, че аз съм той или част от него. Във всеки случай появата му, след като бях посветил много години на съсредоточеното придобиване на знания, за мен беше част от обучението ми, тъй като съзнанията ни се сляха в търсенето на светлината. Потопихме се в пространството на единадесетото интегрално поле – полето, където всъщност живее светлината.

Това пространство, тази сфера, която е в основата на системата от практически кхмерски знания, бе събрала всички азиатски традиции. Това пространство, към което дълго си бях проправял път по обиколни пътища, в търсене на знание за природата на светлината, знание, което бях събирал успоредно с алхимичните си търсения.

Това пространство, до което ме бе довел практическият ми живот и множеството срещи с майстори, сред които имаше и практикуващи жени, носителки на светлината и хармонията, без които практика всъщност няма.

Ясно си спомням първото взаимодействие със света на практикуващите жени в лицето на една санняси, при която отидох по-скоро от любопитство. Тя усети светлината и природата ми по много интересен начин – като прокара пръсти по определени линии на тялото ми. Това бе среща с нещо напълно неразбираемо, но среща, която запомних за цял живот. Тя се случи преди 40 години.

След време имах възможността да се потопя по-дълбоко в темата за женското развитие. Причината за това бяха моите постоянни търсения, свързани с алхимията и тантра, които носеха матрицата на онова събиране, натрупване и усвояване, която е всъщност присъща на женската природа. И докато алхимията ме водеше към даоистката традиция, то тантра, колкото и удивително да звучи, ме водеше към африканските, полинезийски култури, след което се насочих към тибетските, индуистките и накрая – към традицията на кхмерите.

При всички положения, взаимодействието с практическото обучение на жени е взаимодействие с тантра. Всяка жена е тантра. Затова, трупайки практически опит в общуването с жени, аз започнах да разглеждам това като постоянно настройване към хармонията, към изначалния източник на светлина. Така се потопих в морето на тантра.

Случи се така, че по време на пътуването си бях много дълго заобиколен от необикновени жени: магьосници, вещици, отшелнички, оракули, практикуващи. Всички те бяха свързани с паралелния ми векторен път, свързан с жените, и така неусетно и явно оформиха моята биография, която натрупа различни детайли или по-скоро цветове по пътя.

Моментът на тази среща с Вамшидас Бабаджи крие една важна подробност и тя е, че с него се срещнахме преди 30 години. Тогава представата ми за него бе доста устойчива, или аз не съм бил в състояние да взаимодействам с него, или другото познание, на което бях отдаден, не ми позволяваше да видя цялото.

Интересът ми към изучаването на танца (или по-скоро принципа на изживяването, свързано с напълването чрез действие) ни свързваше много силно, тъй като за мен танцът е инструмент за възпяване на пространството. И то независимо от това че за мен танцът дълго време бе нещо физично, тъй като го възприемах като тренировка на тялото за бойните изкуства. С времето обаче танцът се превърна в нещо много по-значимо за мен – в акт на възпяване, на стремеж към нещо висше (киртан) и настройване към метафизиката на развитието, която включва преди всичко идеите зад разбиването на Млечния океан, което пък ме отведе към темата за апсарите и техния небесен танц.

Факт е също, че освен жените, само мъжът, постигнал разбиране за природата на духа, може да овладее съвършения танц. Съвършеният танц е онзи, при който движенията повтарят постоянното усилие. Той е киртан – нещо, което разкрива светлината чрез специално положение на тялото, движение и съсредоточаване.

Изобщо, волю-неволю, опознаването на женската природа се превърна за мен в основа за създаването на Истинното тяло – Тантричното тяло. Именно това ме доведе след време до кхмерската традиция и апсарите. Именно танцувалните практики, които първоначално единствено изпълнявах, а след това започнах да изучавам в рамките на различни традиции, се съединиха в единно усилие за преодоляване на физическото, и така танцът се превърна в изкуството на преодоляване на материалния свят.

Постепенно необходимостта от танца прерасна в цяла система за разбиране на природата на светлината, към която ме подтикваха жените и, както го виждам сега, Шрила Вамшидас Бабаджи. Видях, че танцът е съвършеното средство за възприемане, за разчитане на пространството и за взаимодействане с него. Той е ритуал, ритъм, музика, схема. И най-важното, основан е на хармонията.

Вамшидас Бабаджи, със своето специално съзнание, обитаващо деветото интегрално поле, е безсмъртен, и, от една страна, разбирам връзката с него, тъй като изучавам природата на безсмъртието над 40 години, от друга, разбирането ми е трансцендентално доста ограничено. Но от гледна точка на напълването с према (източника на светлина), за мен връзката с Вамшидас Бабаджи е много важна.

Той така ясно и явно посочи определени етапи в живота ми, че това ме накара да напиша тази биография именно от гледна точка на познанието на The Perfect One. Особено впечатляващо за мен е неговото обяснение за вечното състояние на влюбеност, свързано при него с Радха, а за мен, може би, свързано с отношението към жената като към източник на светлина.

Моят стремеж да обучавам жени и да се уча от тях започна отдавна и е безспорен. Отдавна говоря за жената като за символ на хармонията, а не като за някаква конкретна жена. Оказва се, че изживявам нещо подобно на вечна влюбеност в Лакшми като висша представителка на женската хармония. Това е за мен вътрешна страст – тайнство, което трябва дълги години да копнееш, за да можеш да го опознаеш.

Постепенно, тъй като търсех умствена адекватност в процеса на опознаване на вътрешните духовни учения, осъзнах, че за да постигна материализирано взаимодействие с полетата или честотите, трябва да се науча да боравя с ирационалното, към което именно е насочен пътят на развитие в проекта The Perfect One или пътят на светлината. Това всъщност ме приближава много до Вамшидас Бабаджи.

Човек носи множество паралелни връзки, а построяването се случва последователно. Докато не разберем интегралността на световете, не можем да отговорим на въпроса: В кой свят живеем? Това означава, че той може да бъде безполезен за нас, подобно на низшето ни съзнание, което ни прави зависими от временните категории.

Важният за нас въпрос е: С кого или с какво е свързано съзнанието ни – със светлината или с тъмнината? Ако е свързано със светлината, достатъчно опит ли имаме в преживяването на напълването със светлина и готови ли сме за тази настройка?

Както се казва, ако боговете искат да ядат, нека си сготвят сами! Практиката служи на любовта и това, което й поднасяме в дар е светлината. Духът ни впрочем също е светлина, всъщност оракул на светлината. А преди да се обърнем към духа, първо трябва да се обърнем към себе си. Ако обаче не знаем как да се обърнем към пространството, няма как да открием правилната врата, нито да я отворим.

Впрочем в описанието на живота на Вимшидас Бабаджи е много интересен мотивът за кражбата, който присъства и в историята на една от усъвършенстващите се –  Тера (името й е променено), който е описан в книгата „Съвършена“.

 

Откъде идва кражбата? Нещо не ти достига? Или може би ти харесва? Или е игра с времето? Да откраднеш нещо от времето… Колкото откраднахме от времето, толкова и спечелихме! И това определи всичко окончателно. Научиха ни да взимаме, но не знаем как да използваме това. И то ни тежи, и остава единствено да се приспособим. Който ни е научил да крадем трябва да ни научи и да го ползваме! Да дефинираш проблема означава пак да се приспособиш. А какъв е проблемът? Проблемът е, че времето не спира!

Каквото сме взели от времето, то престава да съществува. Въпросът опира до фиксиране в паметта или наличието на нещо от миналото. Не са откраднали детството ми, откраднали са светлината. Детството се превърна в знак за нещо, което вече не съществува. Водата се излива върху лицето ми, а в нея има следи от кръв, и те не са от детството, но никой не носи отговора за това.

Първо губим времето, а след това и пространството, в което живее светлината!

 

Нахлуха спомени от падането ми от покрива… Въпреки това аз съм не само жив, но и щастлив в изгнанието си от това временно пространство. Единствено съзнанието ни принадлежи, то е нашата истинска бхава.