Суфистка алхимия

Суфизмът  не е това, което впечатлява, а това, което те кара да тръгнеш да търсиш.

Шаабан

 

Суфизмът е път, чиято задача е изчистване и постигане на чистота. За едни е нещо цялостно, самостоятелно и неделимо, за други — част от исляма, за трети — езика на усъвършенстването.

Но както и да е, суфизмът се възприема като верижка, път на развитие и би било интересно да се поразсъждава върху дадената традиция именно от такава гледна точка, отчитайки нейната менталност. Менталността е тази, която го вписва в дадена обществена или културна среда като „подобно“ на другите. И някъде той се проявява в по-голяма степен (напр. в Афганистан или Йемен), а другаде се нарежда сред другите съществуващи течения (като в Индия и Китай). Най-важната му особеност е, че успява да абсорбира в себе си различните духовни принципи и устои, без желание да им се противопоставя или да ги видоизменя.

Суфизмът или тасаууф изисква от човека да усъвършенства духовния си свят. Суфизмът притежава своя собствена измервателна система, свързана с достигането на чистота. Той е килим, изтъкан от доктрини и практики, избродиран от пътя на майсторите, отглеждащи природата на чистотата.

Най-сложното за разбирането в суфизма е, че е доктрина с особена форма на мислене, присъща на хора с ислямска духовна менталност, въпреки че много често и хора с друг вътрешен мир могат да го разберат. Той става близък на хората не според вярата им, а според действията. За някои е религия, а за други — не. Разбира се, че на човек от ислямската култура му е много по-лесно  да се настрои на суфизма, в сравнение с представители на друга религия или култура, тъй като исляма и суфизма имат сходен език. И нещо повече — исляма се приема като част от религията, което разбира се е така, съгласно ученията на повечето от тарикатите (теченията в суфизма). Но суфизмът се представлява и от течения, които не се опират на неговата традиционно родословна същност, а на важността му като  практика.

И ако го възприемем като практически път, ще открием неговата многостранност и обем, което само по себе си изисква уважение, независимо от това дали сме в последователи или не на това течение, и колко сме се задълбочили в него. Защото самото признаване на този път е немалко за множество хора, особено когато живеем в свят, в който отричането е станало навик. А отрицанието, неуважението на суфизма означава отричане на голяма част от  моралните правила на човешкото битие. Но трябва да знаем, че тръгвайки на път за опознаване на суфизма, трябва да сме подготвени да спазваме определени изисквания, да работим редовно и да полагаме усилия върху себе си.

Исторически суфизмът съществува под формата на различни школи и методи за развитие (т.н. тарикати); традиции на почитане на разни светци (вали); или като обучение при майстори, които търсят и намират собствената си барака (т.е благодат) да пребивават в духовно откровение.

Но достигането на мистичната истина изисква дълбока вътрешна промяна и в това е висшата правда на суфизма, защото трябва да се стъпи на пътя, тариката. И този необикновен път се определя от умствените състояния, които много си приличат със състоянието на ума, възпитавано чрез тантра. А това разделя  суфите не според идеологията, а според състоянието на съзнанието им. Освен всичко друго, трябва да се отчете и тяхната степен на образованост, защото без достигане на вътрешна откровеност човек  много лесно може да се подхлъзне към радикализма.

Пътя на тариката означава връзка с дисциплината на действието. И да се измине разстоянието от екзотеричното до езотеричното възприемане (хакаки) не е просто. Намирането на пречистена светлина (марифа) е предопределящо за суфиския път. Използването и опознаването на тази светлина се свързва с преобразуването и алхимията на суфизма. Пътя, по който се върви в суфизма има своите така наречени “спирки“,чиято цел е да обърнат внимание на препятствията в съзнанието. И възникват усложнения не само в приемането, но и в представянето на първите спирки, тъй като хората се различават по съзнание.

От гледна точка на външното познание  суфизмът има много варианти. Той е и пътя на отшелника, пътя на дервишите, или този на пътника, живеещ  в обществото според заповедите на съзнанието и сърцето си, а и на живеещите сред хората аскети, като част от културата на страната, в която се намират, което е много характерно за арабските страни. Но всички тях ги обединява зикр, практиката, която е и условие  за възсъединение с познанието и с висшето откровение. Този вид откровение  е важно не само за привържениците на исляма, но и за  тези от други духовни общности.

Познанието на зикр е познание за прекия път за свързване с висшето съзнание и върху решаването на тази задача са построени много от суфистките практики. Този път внася понятието тасаууф, важно понятие за разбиране на  суфизма. Практически това понятие е синоним на живота на суфите, защото суфи е този, който изразява суфиската менталност и сила. И не е възможно това да се случи без да се познае тасаууф.

Когато се говори за суфизма  нещата се усложняват, ако не се отчитат различните подходи, които дават различен смисъл на едни и същи понятия. Затова е важен пътят, определящ последователността на действията, тъй като даже правилните думи биха могли да са пречка, ако не са казани в правилния момент и в подходящото време. И когато говорим за суфизма в днешно време е важно да се отчетат не само различните методи на пътя, но да се вземат предвид влиянията и начина, по който го представят друзите, еничарите, мамлюците, а и от самите дервиши, които приличат на хора „не от тоя свят“. Така или иначе, суфизмът е доктрина за духовна реализация. И жизнеността на този път зависи много от условията, при които усилието на личността се реализира, като е важно не само нейното убеждение в правилността на пътя, а това дали тя е достигнала състояние на убеденост вътре в себе си.

Очевидно е, че суфизмът изначално представлява търсене на сила. В периода X–XIII век се наблюдава небивал подем на интереса и даже на борба за знания, като това променя менталността на целия цивилизован свят. И в един момент от търсенето на тайнството на илюминацията орденът на тамплиерите се обединява с този на суфите. А това от своя страна води до още по-голямото обединение на знанията на платонизма, юдейството, гностицизма, кабалата, будизма и зороастризма.  Но остава впечатлението, че този синтез не е случаен, а по щателно разработен план, което  характеризира действителния произход на суфизма.

Така че, пътя на суфизма е преди всичко практически път, изискващ усърдие и работа над себе си.  И колкото и да е вярна и истинска теорията, само практиката изчиства суфизма от ненужната представа, която е създал за себе си.

Това е действителност, без която суфизмът не съществува и няма как просто да си представиш какво е това тарикат. Суфизмът не е за да се покажеш какво можеш в учението, а учение, което демонстрира какво е това постоянство.

Освен всичко друго трябва и да се има предвид какъв е бил животът през ранното Средновековие сравнен с днес. Разбира се, може да заминеш за Афганистан и да се влееш в действителност, непроменена оттогава, но трябва да се разбира, че основната маса от човечеството се е променила ментално, а най-сложното е не просто да се поддържат духовните корени на суфизма, а да се съхрани най-вече връзката със себе си ментално.

Разбира се тези, които са на пътя или са достигнали духовна връзка в традицията на ордените са извън тези определения, още повече — съждения. Но нека си признаем, че основната маса от днешните суфи и поддръжниците им са извън ордените или поради неизградена духовна връзка, или поради собствената си менталност, която не е готова да разбере този път, а понякога даже и не иска да го разбере.

Днешният суфизъм повече прилича на някакъв праг на портата на волнодумството. Но пък това дава възможност на всички, които искат да поемат по пътя на усъвършенстването да го направят и именно в това е неговата особена ценност за търсещите хора. Той е приложна наука за изчистване и трансформация на сърцето и душата, която изисква не просто разбиране, а усвояване на условията, водещи до това разбиране. Т.е. изисква развиване на настройката и концентрацията на съзнанието.

За мен суфизмът е олицетворение на гностично учение, път на знанието, при които не е важна буквата на закона, а положеното усилие за съзерцание на тази буква. Въпросът следователно не е в това да следваш мъдростта, а в усилията, които полагаш, за да я изградиш в себе си. И тогава се постига най-главното: не се разрушава малкото. Когато се научиш да не разрушаваш малкото, няма как да унищожиш голямото.

В някаква степен в това се състои и учението на „скрития Имам“. Трябва да се разбере, че с течение на времето и с промяната в социума  нараства зависимостта от външно обогатяване и  истинските пример и закони все повече започват отсъстват. И въпреки, че суфизмът е учение за това как да се постигнат извънвремеви състояния, учение, за което е важно такова понятие като преобразяването, то времето и влиянието на ортодоксалните религиозни институции променят и смисъла и задачите му. Върховната истина на суфизма е сливането със страстта, тя е в силата на висшия екстаз, опияняващ с проникването си в истинската същност на Аза. И ако това става без настройка върху преобразяването, то се нарушава не само опита от познанието на пътя, но се изкривява и самото пространството.

 

Суфи е човек, осъзнал себе си и осъществил вътрешното си самоосъществяване.

Шаабан

 

Суфизмът е преданост към познанието и самоусъвършенстването, метод за достигане на висшето. Но в днешния ден, когато е притиснат между западния рационализъм и ислямския фундаментализъм, има много варианти за неговото възприемане. В това е неговата сила, невъзможността да бъде използван за идеологически цели. А наличието на аскетичен и мистичен аспект в него, свързан с изчистване на вътрешната същност е показател, че това е духовен път. За неговото реално опознаване е необходимо по пътя  да се върви практически, а не само да се разсъждава философски, защото преживяването на висшите връзки се случва в играта.

За суфия тасаууф е практическа наука за душата и като такава тя разбира се е неизменна част от исляма. И те не могат да се разделят. Но нека да застанем на мястото на тези, които имат друга религия. А и много хора живеят извън всякакви религиозни представи. Така е и тук: освен вертикалата на мистичния опит има и хоризонтала, която достатъчно аргументирано и обосновано отстоява Идрис Шах. Неговите трудове, заедно с тези на Гурджиев ме доведоха до суфизма, но той задълго остана в съзнанието ми като изплъзваща се реалност. Важността на суфизма е в това, че не е статичен, че се ръководи предимно от метода, а не от доктрината. За западния начин на мислене той е  нещо необходимо иначе не бихме могли да оценим неговия многопластов път. Но в началото трябва да се тръгне към тази изплъзваща се действителност. Та нали за мнозина е много важно да се приеме суфизма като формула за духовна мъдрост, а не като религиозна концепция. Така например, философията на Гурджиев може да се приеме като задача за търсене на прекрасното. И никак не е лесно да включиш в себе си процеса на търсене. Именно търсенето, което Гурджиев е формирал в себе си и последователите си, го привлича към суфизма.

 

Преди да бъдем убедини в знанията, би трябвало да се убедим, че имаме порив към търсенето им.

Шаабан

 

Суфизмът  не е това, което впечатлява, а това, което те кара да тръгнеш да търсиш. Търсенето позволява учене и работа върху себе си. И рано или късно такъв път ще доведе до знанието, така както  довежда Гурджиев до братството сармунг на суфите. И рано или късно търсещия ще се доближи може би не до самите тарикати, но  поне ще усети същността им.

Защото това, което развива, или аз бих казал, присажда Гурджиев на последователите си е система, чиито корени водят до Персия, до зороастризма. Той  внедрява път, който ако не е към познанието на суфизма, то поне е път в неговото търсене. И говорейки изобщо за пътя на Гурджиев, трябва да се каже, че това е път на барака, благодат. Говорим за достигане на състояние на  постоянство в присъствието на духовност.

Барака има тогава, когато на преден план е изведено значението на духа, разбирането за истинската сила на нашето висше аз. Получаването и предаването на барака има особено място във философията и практическата концепция на Гурджиев. Това е концепция за хармонизиране на личната природа и свързването ѝ с висшата природа. Само че, вместо зикр се предлага висша хармонизация посредством Енеаграма на Четвъртия Път. Великият суфи Руми въвежда техниката на суфиските въртения следвайки тази технология.

Или да си спомним пак Идрис Шах, чийто подход е свързан с това постоянно да се удържат и анализират в съзнанието висшите истини.

 

Причините, които те въвеждат в заблуда си имат причини за това.

Шаабан

 

Наследството на суфизма е достояние на цялото човечество. Може да  следваш пътя на духовната алхимия на арабския учен ал-Газали, да обичаш сатирата на Настрадин Ходжа, да се потопиш в екстатичния унес в поезията на Омар Хаям, във философските и психологични търсения на Идрис Шах или да изучаваш трудовете на алхимика Джабир инх Хайян.

Всичко това и още много друго съставляват суфиската алхимия. Но колкото и да се стремим да се ориентираме в тази алхимия, то за нас е важно да се самоопределим къде сме в рационалността и ирационалността на този път. Като цяло суфизмът е опит и не е за всеки, защото е необходимо умение за съпоставяне на някои явления и отделянето им едно от друго. И не е възможно да се вярва в суфизма, това е технологичен процес на формиране на духовна сила, даже духовна мощ, не вяра.

Дадените разсъждения също са част от суфиската алхимия, защото мен са ме учили да съзерцавам суфизма, научили са ме, че той не е линеен, още повече – за реакционно възприемане. За мен суфизмът е формула на мъдростта. А дали е предшествал исляма, дали се е формирал извън него или е негова неотменна част — това няма принципно значение. Всяка от тези концепции може да съдържа какво ли не. Но разбира се, както и да го разглеждаме той фундаментално се представлява от исляма и по това няма никакъв спор. Но както казах, има хора извън исляма, за които той е близък и даже за които просто е полезен неговия принципен дух, способността му да пречиства и да води до вътрешна свобода. Затова аз мога само да приветствам непретенциозните разсъждения на тема суфизъм, независимо от отношението към неговия духовен произход. За човек е важно да получава, да увеличава постоянния товар на съзнанието си и затова такъв извор на мъдрост, който се крие зад понятието суфизъм  не е за пренебрегване.

 

Морето е единно, но всяка вълна има собствена форма.

Шаабан

 

Алхимията на суфизма е истинско съкровище за човешкия разум. И за човек не познаващ да кажем Руми, можем да кажем че е нещастник. Как такъв човек би могъл да преодолее времето и пространството? Суфизмът е път и са необходими наставници, за поддържането на този път. Никой не може да е по голям от знанието. Основният въпрос е в напредването по пътя. Да се уважава знанието означава то да се постига, а не да се прекланяме пред него или да го приемаме на вяра.

В днешния свят, когато хората не само, че не умеят да се обучават, но и не са способни да възприемат този факт, суфизмът си остава един от начините за вътрешното съединение, групиране на човека.  И най-първата задача на суфизма е да обогати съзнанието, давайки му задачи за пътя. И ако изобщо има проблеми за разбирането на суфизма, те идват от проблеми в работата със знанията и в работата на съзнанието изобщо (което между другото трябва да се отчита не само от учениците, но и от учителите).

И моля кажете, как човек със слабо съзнание може да се ориентира в метода за духовно обучение или даже просто в метода от психологически, физически, енергиен характер, даже и да е минал пътя на изчистване? Всяко слабо съзнание се опира или на лъжливо, или на слабо “аз“.

Състояние на съзнанието на хората, които се приобщават към суфизма днес е главната опасност за суфизма. Защото това понятие първо трябва да се приеме, без да му се дава това или онова определение и после да се тръгне по пътя на търсенето. И тук е важно да се разбере особения език на суфизма. За суфите всяка дума идва от същината на знанието, тя е част от истината; всяка дума служи за активиране на възможността да се познае мъдростта,  а не да предизвика психологическо развлечение, изчерпвайки възможностите за познание. Предметът на психологическото развлечение е езотеричното развлечение т.е. не наслаждаване от познанието, а мисълта, че като че ли си част от това познание. Излиза, че и светлината няма да ни помогне дотогава, докато търсенето ни няма посока.

 

Да изброяваш необходимите човешки качествата все още не те прави притежател на тези качества.

Шаабан

 

Не е достатъчно да разкриеш нечии недостатъци, трябва да можеш да разкриеш своите собствени!  За съвременния човек неразбирането е негово естествено реактивно състояние, което служи за поддържане на раздразнението му. И това формира поведението му като го лишава от възможността да разкрие основите, защото готовността за това липсва.

Грешно е да се смята, че суфизмът е някаква вълшебна пръчка или трик, който ще свърши работата вместо вас. Това е дейност – персонална, усърдна и всекидневна. И най-сложно е да се осъществи на практика суфизма, зад това се крие  редовен всекидневен живот на суфите . Именно суфизмът  разчита не на някакви упражнения и похвати (които също се използват, разбира се), а на качествено работа или претворяване на себе си, чрез което се изтъкава килимът на суфиското знание.

Суфизмът е форма на мислене, умение за работа със собствения мозък и умението да си в постоянно усилие на познание.  И затова  за  суфите и една единствена притча или разказ се превръща в дълбок източник на знания. Универсалната природа на суфизма е за всички, които имат интерес към развитието изобщо.

И каквото и да говорим за суфизма, това е уникален инструмент за пробуждане на хората и този инструмент е използван много умело от Ошо Раджниш, който внася едновременно и внимание, и уважение към суфизма. Това не е скрито учение, а скрита мъдрост и въпросът е единствено в това как тя се интерпретира. И тук в голяма степен е важно да не се обременяваме с догми, а  да имаме възможност да следваме пътя за да се изпълним със съдържание. Като разкрива индивидуалността на човека суфизмът му дава най-важната опора — ценността да се живее в духовна чистота. И в края на краищата суфизмът трябва да привлича не с тайните си, а с работата върху себе си. Разбира се, необходимо е да може да се ориентирате в тарикатите, особено ако никой от тях не е опора.

И изследователят на суфизма винаги се намира на границата  с производната на реалния път на суфите – псевдосуфизма. И колкото и както и да се занимавате, ако не сте познали чистотата, то вие сте псевдосуфи. Както и псевдойогин или псевдодаос, които без да са проникнали в същността на учението, вече са се определили като такива.

Но при всичките различия по пътя на познанието, най-важната задача на познанието е формирането на хармония. Тази способност е лакмусовата хартия на всяко течение. Затова е важно де се гледа не назад или нагоре, а в днешния ден. И да се помни, че за начинаещия всички понятия са сродни с пседво-понятията, ако не се измине пътя за тяхното осъзнаване и ако те не са станали, като минимум, част от менталността или част от анализа. Не е достатъчно само да си обхванат от идеята, че се приближаваш към тайната.

Суфи е този, който е постигнал неизменност в делата и съжденията си, както и в постоянството да работи върху себе си. Тайната на суфизма е проста и тя се състои в постоянното проникване в тайната на суфизма. Самото проникване е начин за получаване на суфиско мислене. Важни са, разбира се, и методите за проникване в тази тайна. И ако за нас казаното е неразбираемо, то значи не сме използвали никой от тях!

Та нали даже неразбираемото или неприеманото много често стават страст за човека, като му пречат да изчисти своето “аз“. А само изчистването отваря пътя към съвършенството. В суфизма съвършения човек се нарича „инсан камил“ или „ал-Инсан ал-Камил“ и постигането на това състояние е главна цел в суфизма. По пътя на усъвършенстване суфи кристализира себе си и става способен да сублимира светлината в кехлибар на знанието, след като достигне пълно очистване на тялото и съзнанието. Това е много фино, но не и крехко състояние. Но да се обясни това гранично с думи преживяване, тази граница е невъзможно.

И както много често се случва, в процеса на познанието се занимаваме с отражението на знанията, а не с тях самите и затова нашата първа задача е не да определяме, а да вземем участие в процеса на непосредственото познание. Но суфизмът има свой собствен език и не винаги е лесно да го разберем. Тази трудност е необходима, за да се държи съзнанието в определена тоналност и настройка на суфиското битие. А тази негова сфера на битие представлява способността му  да бъде възлюбен — необяснимо понятие, чрез което се характеризира състоянието му.

Достигането на това състояние не изисква от суфи толкова да се  отказва от другите състояния, а да ги трансформира. Но е невъзможно да се стане суфи без познаване на природата на преодоляването на себе си, природата на възхода към истината, но осъществени по начин, при който всяка грешка носи полза. Защото прекият пък тук е изключен — това е спирала, до която освен всичко друго, трябва и да се стигне. И ако спиралата е една за всички, то пътищата към нея са много и зависят от множество условия — защо, как и заради какво сме тръгнали към суфизма.

За мен суфизмът е служене на знанието, след това на пространството, а после — и на висшето. Важно е изграждането на собственото пространство, а не да се правят декларации за това, което не познаваме, като показваме неуважение към пространството по този начин. Суфизмът,  както и много други традиционни системи за развитие, запазва своята непрекъснатост, намирайки се в различни условия — от постоянно променящи се до постоянно присъстващи ( като в Афганистан например). Както и да стоя нещата, може да се каже, че е невъзможно да се познае суфизма, ако не се разбира, че това понятие е извънвремево. Това е постоянния огъня на потребността за усъвършенстване на собствения дух.

Автор: Шаабан (Олег Черне)