Пътят на тайдзи-цюан

Когато говорим за тайдзи цюан (taiji quan, 太極拳), се докосваме до едно от най-сложните понятия на китайската култура – великото изкуство, чието наследство се оформя в продължение на векове и което в същината си е алхимично. Независимо от какъв ъгъл го разглеждаме – митологичен, философски, боен, медицински – всички тези елементи са част от него в определена алхимична пропорция.

Затова няма как да се отдели едно обобщено учение дори в рамките на едно направление, а в същото време да не се вземат под внимание всички аспекти означава да се ограничи понятието „тайдзи-цюан“. Допълнителна трудност идва от това, че историческите предания по скоро подвеждат, вместо да внесат яснота в разбирането ни.

Проблем е недостатъчният опит в практиката или неправилното построяване на усилието, дори неправилно подбраните обувки могат да попречат на практикуващия. Но най-голямата трудност е всъщност неспособността да се разбере мисловно тайдзи-цюан. Често наричат тази практика „вътрешно изкуство“, но вътрешното изкуство изисква мозъкът да направлява процесите, а не просто да се изпълняват различни форми.

Опитите да се дефинира днес направление, което би позволило да се формулират практическите възможности на тайдзи-цюан, срещат следните три проблема:

1. Размитост на учението с различни физкултурни, спортни или неправилно представени идеи, каквито днес се ширят в изобилие.
2. Липса на традиция в обучаването, липса на школи.
3. Недостатъчно разбиране на достигналите до нас трактати, включително съчинението на Чен Син (Chen Xin, 陳鑫, 1849–1929) „Илюстрован канон на тайдзи-цюан на семейство Чен“ (The Illustrated Canon of Chen Family Taijiquan, още „Ченши тайдзи-цюан тушо, Chen Shi Tai Ji Quan Tu Shuo, 陳氏太極拳圖說), където са представени знанията за развитието чрез 13 формули на тайдзи.

Разбирането на тази традиция като школа, разбира се, е свързана именно със стила Чен (Chen Shi, 陳式), който датира още от времената на легендарния основател на тази династия – Чен Бу (Chen Bu, 陈卜), роден през XIV век. Най-важното в това направление е неговата връзка със знанията на великия даоистки безсмъртен Джан Санфън, (Zhang Sanfeng, 張三丰) създател на матрицата на тайдзи.

Най-ценната част от тези знания, която можем да възприемем днес, е свързана със знанието как да укрепим костния мозък. Всичко останало е следствие. Именно възможността за култивирането на дзин и костния мозък, е онова, което наричат „магическите възможности на тайдзи“.

Всички тези знания са заложени в старата форма Лаодзя, която представлява задълбочено геометрично изкуство с безгранични възможности, което развива мощта на енергиите дзин-шън – именно това превръща тайдзи-цюан в ненадминато изкуство за развиване на силата в движение.

При практикуването на формулите изключително важна роля има задачата. Ако нямаме задача, работим единствено с мускулите и развитието поема в тази посока. Затова важно е не само при кого практикуваме, а всъщност какво.

Да се постигне ефективност при тайдзи-цюан не е никак лесно; разбира се, ако не считаме за резултат отпуснатостта. Преди всичко трябва да разбираме какво означава да се усъвършенстваш в практикуването на тайдзи-цюан, а не просто да очакваш ефект от изпълняването на формите. Затова важно е да разберем:

• физиката и енергията на движението;
• че тайдзи-цюан е основата на правилното движение, което ще ни помогне да изградим геометрията и ще ни позволи да превърнем всяко движение в практика за развиване на енергията;
• че тайдзи-цюан изисква участие на ума; днес е напълно безсмислено просто да повтаряме всичко след майстора, трябва да можем да си поставяме задачи и да постигаме резултати;
• изкуството на пропорцията.

Теорията и практиката на тайдзи-цюан имат многовековна история. В развитието на това изкуство са участвали множество легендарни личности. А приемствеността на знанията и историята на тайдзи-цюан може да се представи по следния начин:

На практика всеки от тези майстори предлагал различна схема за постигане на изкуството на тайдзи-цюан и всеки метод определял свои собствени задачи. По време на династията Мин (1368–1644 гг.) всички тези даоистки знания били структурирани и се оформила легендата около Джан Санфън, която обхваща период от над 300 години. Според нея, именно Джан Санфън създал комплекса от упражнения, станал известен впоследствие като тайдзи-цюан. Като схема обаче изкуството на тайдзи било представено още по времето на Чен Туан (Chen Tuan, 陳摶, 871–989 гг.) на планината Хуашан.

Чен Туан създал учението за развиването на движението в пространството. И макар много хора да познават основния му постулат „движение в покой или покой в движението“, всъщност никак не е лесно да се разбере енергийният принцип зад този процес. Той е свързан с принципите на дишане, на построяване на пропорцията в тялото и на циркулирането на енергията. Най-важното в наследството на Чен Туан е, че той определя категориите за класифицирането на тайдзи.

А символът, известен като „Ин-Ян“, не е даоистки символ, а всъщност символ на тайдзи, който символизира връзката между Земята и Небето, т.е. между пространството и времето (числата 8 и 12). Всяка от 12 формули на тайдзи се асоциира със сектор, представляващ триизмерно тяло, което съдържа 8 усилия – „миникуб в куб“.

В двуизмерното пространство геометричната връзка между 8 и 12 се представя като основа на движението, като усилие в долните три точки (долната триграма) и трите горни (горната триграма), което представлява не просто обозначение, а код за навлизането и излизането на енергията.

Самото тяло отразява хармонията между Небето, Земята и Човека – именно така се е установило детайлното съответствие в движението между триграмите, хексаграмите и човешкия организъм. Всяко положение е геометрична фигура, която следва схемата на Великия предел.

Построяването започва със схемите на Безпределното. Безпределното поражда тайдзи (tai ji, 太極, Великия предел).

Самото развитие обхваща:

• Пътя на небето – наподобява движение по макрокосмичната орбита и се характеризира с развиването на канала на управляване.
• Растеж на земята – опира се на оста и се характеризира с развиването на канала на зачеване.
• Ниво на човека – характеризира се със способността за трансформиране, когато човекът е разбрал формулата на Трите изменения (сан джифа, san zhifa) и Връщането към извора (гуйдзан, gui zang).

Същевременно тайдзи-цюан обхваща няколко метода, които влияят върху усилието по различен начин. Независимо че съвременната представа за тайдзи-цюан обикновено се свързва с традицията на Чендзягоу (родното село на семейство Чен), не по-малко интересни от гледна точка на разбиранията за вътрешната сила са и стила Ян (янши, Yang Shi, 楊氏), стила У (уши, Wu Shi, 吳氏), направленията на Ву Уйсян (Wu Yuxiang, 武禹襄, 1812–1880 гг.) и Ву Дзянцюан (Wu Jianquan, 吴鉴泉, 1870–1942 гг.), стила Сун (сунши, Sun Shi, 孫氏), които имат собствени методи и подход към разбирането на тайдзи-цюан.

Естествено, да се коментира кой е най-добрият тайдзи-цюан стил е неблагодарна и ненужна задача. Освен това, предвид факта че стилът Чен е най-ранното направление, всички по-късно възникнали стилове могат да се считат за произтичащи от него.

Общият брой стилове, разбира се, е много по-голям, и това се дължи преди всичко на различните трактовки на практиката за развиването на спиралата на движението или изкуството за Намотаване на копринената нишка (чан-сидзин, chan sijin, 纏絲勁), известно още от времето на Чен Вантин (Chen Wangting, 陈王庭, 1580–1660 гг.), което е изключително сложно и невъзможно за усвояване за начинаещите.

Изкуството на Копринената нишка, която практикуващия навива и размотава, представлява специална практика за развиване на вътрешната еластичност с помощта на енергията дзин. Това е вътрешно усилие, без което няма как да разберем изкуството на тайдзи-цюан. Всяко движение на овладелия Копринената нишка е насочено към генерирането на енергия, която след това се усвоява чрез техниката фадзин (fajin, 發勁 – вливане на сила), която води до разбирането на безпределното и до възможността за развиване на специални способности.

Съществуват и направления, които не са свързани със семейство Чен, а с други вътрешни стилове (багуа и син-и), които не само развиват подобни вътрешни принципи, но са и визуално подобни (макар да развиват различни усилия). От гледна точка на практиката на Копринената нишка, тайдзи-цюан е по-близо до багуа-джан (bagua zhang, 八卦掌), а от гледна точка на практиката фадзин – до син-и (xing yi, 形意).

Затова изкуството тайдзи-цюан е изградено върху три стълба:

• Изкуството на създаване на Единно тяло, групирано около дантян
• Овладяването на спиралата на движение
• Изкуството за вливане на сила.

Автор: Дзие Кун (Олег Черне)