Безсмъртието не е цел. То е възможност
Безсмъртието не е цел, а възможност за човека. Възможност да се опознае човешката душа, естество, код, матрица, геометрия, но най-важното – да се опознаят възможностите на собствения мозък. Докато не успеем физически да вникнем в същността на душата си, за което е важно и разбирането на мозъка, ще ни бъде сложно да възприемем безсмъртието.
Обсъждането на въпроси, свързани с безсмъртието, касае познаващите човешката природа. Човек може да се освободи от съществуването като труп още докато е жив, за да опознае онова, което може да последва нататък. Става дума не толкова за безсмъртие, колкото за култивиране на духа.
Безсмъртието на човека, както и безсмъртието на душата, е вид физика, чието опознаване е важно за нашия живот тук и сега, а не някога и някъде. С изгубването не само на вярата в безсмъртието, но и в настройката за безсмъртие, човекът е престанал да цени това, което е извън времето, разбивайки живота си на фрагменти. Вярата в безсмъртието не е само вяра във вечния живот, но и в процеса на пребиваване на Земята, който ни дарява с определени възможности. Нашият микрокосмос ни предлага не само условието живот след живота, но и живот по време на живота. И ние или го изпитваме, или сме извън този контекст. А този процес притежава своя анатомия. Знанията за нея са предопределяли съществуването на цели култури. Най-близки до нас в разбирането на тези въпроси са китайските даоси, индийските йоги, катарите християни, древните кхмери и инките. За да получим ако не пълно разбиране по този въпрос, то поне отношение към него, е достатъчно само да вникнем в тяхното виждане по отношение на два фактора – на живота след живота и на живота по време на живота.
Всички антични култури са градили живота и взаимодействието си с пространството върху възможността за безсмъртно пребиваване в тяло и дух. В процеса на еволюиране обаче въпросът станал в известна степен спекулативен. Причинен както от обективни (промяната на ритъма и честотата на Земята), така и от субективни причини (непропорционалното развитие на човешкото съзнание, което не позволява на индивида да се концентрира и да удържа усилие).
Днес, след като хората сътвориха емоция от смъртта, създадохме нова зависимост – от реактивност спрямо смъртта. Другата страна на въпроса се пооткрехва, когато придобием смъртен опит – обаче не ни се удава много да го споделяме с другите. При всички разновидности на смъртта обаче ни интересуват преди всичко вариантите на живота.
Автор: Дзие Кун (Олег Черне)
